Харуки Мураками с нова книга? (част I)

„Ню Йорк Таймс” казва: „Мураками е като магьосник, който обяснява какво прави, докато изпълнява номера и все пак те кара да мислиш, че има свръхестествени сили”. Това е усещането от досега до творчеството на Харуки Мураками, за когото „Гардиънс”, от своя страна, пише, че е „сред най-великите живи романисти в света”.

Харуки Мураками е един от най-превежданите и популярни японски автори на нашето съвремие. Книгите му са силно повлияни от Запада, но Изтокът е здраво вкопан в корените на неговите въображаеми светове. Изпълнени са с ирония и успява да ни накара да повярваме в приказното, подобно на древните, когато са се събирали и си разказвали вълшебни приказки, в които отразявали вярванията и инициационните си практики. По този начин техният вълшебен свят достига до нас. В днешно време необикновеното, приказното липсват в забързания свят на всекидневна работа, политически конфликти и икономически кризи. Постижението на Мураками е вмъкването на нещо сюрреалистично някъде в това всекидневие, но толкова органично, че читателят неусетно започва да вярва на малките отклонения от действителността и да потъва в измисления свят. Неговите книги са и критика на японското общество, в което личността се изолира и потъва в застиналото всекидневие, в което единствено работата е важна, а ценностите са в упадък. Мураками се разравя в човешката душа, в най-интимните кътчета, перверзии и инстинкти, оголва човека и го изважда на показ, трансформиран и различен от роботизираните хора. В интервюта споделя – „Аз живея сам и изцяло независим, откакто завърших. Не съм принадлежал към никоя компания или система. Не е лесно да се живее така в Япония.

Преценяван си според това към коя компания или към коя система принадлежиш.

 Това е много важно за нас. В този смисъл през цялото време бях аутсайдер. Беше трудно, но харесвах този начин на живот. Тези дни младите хора предпочитат този начин на живот. Не вярват на никоя компания. Младите хора в днешно време не вярват в нищо въобще. Те искат да са свободни. Тази система, нашето общество, те няма да приемат такива хора. Така че те трябва да бъдат аутсайдери, ако след завършване не влязат в някоя компания.”

Заедно с жена си. Получава награда "Кафка".

Тук се намесва и ролята на автора  – „Ако ти дам правилната история, тази история ще ти даде система за преценяване, с която да различиш грешното от правилното. За мен,

история означава да поставиш своите крака в чужди обувки.

Има толкова много видове обувки и когато поставиш краката си в тях, започваш да гледаш света през други очи.”

Мураками има обикновен живот, който необикновеното му съзнание изпълва със загадки и магия. За разлика от повечето известни личности и писатели Мураками води здравословен начин на живот. Отказва цигарите, започва да тича и дори участва в маратони из целия свят (включително и 100-километровия ултрамаратон в Хокайдо, Япония). Ляга си в 9-10 вечерта и става в 5-6, а понякога и в 4 сутринта, защото

„Нужна ти е сила, за да бъдеш добър писател”.

Бяга, слушайки рок музика, по около 10 км почти всеки ден и плува редовно.

Обожава класическата и джаз музика и притежава колекция от около 40 000 произведения. Към джаза се привързва още на 14 години. Именно музиката се оказва и най-добрият му учител. От нея заимства усещането за ритъм, хармония и мелодия на словото. Слуша и Елвис Пресли, Beatles, Radiohead, Oasis, Coldplay, Gorilaz. Казва, че музиката, като писането, е ментално пътешествие. Повечето си книги насища с музика. Персонажите му слушат определени произведения, които притежават силата да ги преобразят или разширят кръгозора им (особено чрез класическата музика). Други се превръщат в символи. Именува свои книги на песни – „Норвежка гора” е песен на Beatles, която се появява като тема в книгата. Така смесва западно и японско и образува единен, космополитен свят, а произведенията му сами по себе си се превръщат в музика, която докато четеш се лее в съзнанието ти. Обича да чете чуждестранна литература – Чехов, Дикенс, Флобер, Толстой, Достоевски, Вонегът, Керуак. В училищните си години в Кобе си

купува книги втора ръка

(най-вече криминални романи) и от тях научава английски. Съвременни японски автори, които харесва са Рю Мураками и Банана Йошимото. Въпреки сериозните си литературни познания и изчетена библиография Мураками предпочита да не се събира с други автори.

Освен няколко човека в Принстън, никога не е бил част от писателска общност или кръг. Казва, че е самотник (познати го описват като срамежлив) и никога не си е падал по групите, училищата и литературните кръгове. За кръговете споделя, че писателите в Япония са сформирали свое общество, в което той не участва. Според него около 90% от писателите са в Токио и е естествено да образуват подобна общност. „Има групи и обичаи и по този начин един вид са вързани един за друг. Абсурдно е, предполагам.

Ако си писател, автор, ти си свободен да правиш всичко, да идеш навсякъде и това е най-важното за мен.

Затова, естествено, повечето не ме харесват. Не харесвам елитаризма. Не липсвам, когато ме няма.” Когато работи над книга, се осланя предимно на мнението на жена си Йоко, която винаги е първият му читател и критик. Книгите му са в първо лице и така читателят успява по-добре да разбере през какво минава протагонистът. Мураками казва, че

персонажите му преживяват същото, което и той,

докато пише. Същевременно той се оставя те сами да му разкажат историята си. Не влага дълбоки значения в нещата, които пише (въпреки че всеки читател за себе си намира много повече пластове в текстовете му, които може би той сам не подозира, че е заложил). Той свързва писането си с компютърните игри. Казва, че когато пише, той е като програмист и играч едновременно.

Съзнанието му се разцепва на две.

Мураками дискутира със студенти как ние живеем в свят, който представлява реалността, но под нея той е твърдо убеден, че се намира „подземие”. Подобни паралелни светове оживяват в романите му. В допълнение, такъв вид подземие съществува и в неговото съзнание – „Аз имам неща в задната част на ума си, които лежат под съзнанието. Писането за мен е пасивен начин да изкарам тези мисли в мен навън.” А читателят остава с усещането, че от него, от собственото му „подземие”, са изкарани също толкова потискани мисли.

Към част II