Как да запазим интереса на половинката си

Една наболяла тема между моите познати – как да запазим интереса на половинката си към нас и нашите взаимоотношения. Този въпрос активно присъства не само у дамската, но и в мъжката аудитория.

Скоро в няколко издания прочетох кратки статии по темата за интереса в отношенията, от които човек стига до извода, че новото секси бельо е изходът за всички сексуални проблеми. Е, аз ще ви кажа, че учените от Трансилванския университет, установиха, че сексуалните отношения са просто различен вид общуване и каквото важи за останалата ви комуникация, това важи и за тях. Разбира се, тук не може да става дума за краткотрайна авантюра или дори няколко месечна връзка.

Да видим – интерес за различните хора представляват различни неща, като в интимните отношения не е по-различно. Когато мисля за темата, си представям моята баба и как тя и на 50 години поддържаше тази мистика в брака си. Помня всичките й бижута, как те ухаеха на лавандула – помня отношението й към собствената й личност. Дядо ми гледаше на нейните вещи като на малки съкровища, а тя беше като фея, която по мистичен начин прави всичко да изглежда изящно и красиво. Не съм убедена дали те наистина са били толкова красиви, по-скоро тя ги правеше да изглеждат така. Важно е да обичаме и ценим себе си, да имаме лично пространство, да бъдем общителни и се да се постараем за самите нас животът ни да бъде интересен. Можем да четем научно-популярни статии, да контактуваме с интересни хора, от които има какво да научим. Статистиката показва, че семейните хора, които общуват и извън семейството и работото си място, живеят по-дълго и имат по-здрава връзка със семейството. Често се говори за това, че отношенията се градят на любовта – е, те всъщност се градят на Уважение. Оттам нататък си представете какво за самите вас е необходимо, за да изпитвате уважение към себе си.

Интересно е защо статистиката на щастливите двойки далеч не е по-добра от времето на баба ми насам след като сега, поне на пръв поглед, имаме толкова повече преимущества. Помислете си – имаш възможността да спиш със съпруга си преди брака, всички тези наръчници за по-добър секс, всички забавления, които освежават живота ни и ни спестяват куп усилия в тази посока. Сигурно някой ще си помисли – “ние сме толкова заети, че едва имаме време да си измием зъбите”. Дали нашият работен ден е по- натоварен от нейния? Със сигурност, но за сметка на това баба ми не е имала блендер.

Чувала съм много жени да коментират, че, ако имаха повече време да се грижат за външния си вид, то личният им живот шеще да бъде много по-успешен. Сигурна съм, че щеше да има известно подобрение, но не и при по-продължителни отношения. Вие не обичате половинката си, защото той е най-красивият мъж на света, а заради начина, по който се държи с вас. Нали?

Какво се случва при повечето хора - прибираме се от работа всеки ден и си разказваме един на друг  всички онези натоварващи неща, случили се през деня...Да опитаме да сменим този модел и да поговорим за друго – да си окажем взаимна подкрепа за трудностите и препятствията, но акцентираме върху позитивното. Винаги има нещо хубаво, което, въпреки всички неприятности или еднообразие, се е случило с нас или около нас. Да си разкзваме какво бихме искали да направим заедно, как можем да го осъществим, общи планове, общи интереси или поне за по-хубавите неща от деня ни. Една малка промяна на фокуса чудесно работи в полза не само на интимния ни живот.

Тук идва и редът на малките жестове. Да бъдем интересни, понякога непредсказуеми и импулсивни и да не забравяме малките неща, които биха го изненадали приятно – шоколадче до възглавницата, малка бележчица на леглото сутрин или на огледалото в банята, наша гола снимка на десктопа на личния компютър, еторичен смс по време на работния ден (в подходящо време), еротичен танц (за да включим и някой от съветите на повечето публикации)... Имаме толкова много възможности! Струва си да отделяме по две минутки седмично, за да обградим с малко внимание нашия любим и след това да се радваме на резултата. Ако Вашата половинка е ревнива или останалите промени Ви се струват твърде драстични, то опитайте това – изпитано от времето и дава страхотни резултати.

В днешното, ограничаващо ни за редица неща време, имаме една основна свобода – да изберем поведението си. Надявам се тук да сте намерили малко идеи и вдъхновение за големите неща.

SKIN ON SKIN

сгоден съм за най-крехката красота сред вселената някак си това е живота за който мечтая отдавна единственото нещо важно за моите вени обичта е тя показва правилната светлина сноп от неоново сияние застилащо простора искам винаги да е така

космическо като в стихотворение от елин рахнев където има много и различни нюанси аз съм този чието дихание не функционира без кожата й аз съм този който й обеща да я прегръща по цели нощи да я целува по цели дни баща ми ни чака вече

стаята е готова завесите са спуснати светулките са наоколо и пеят портисхед изобщо няма идея колко обичащ мога да бъда с нейното ляво рамо до моето дясно идва безсмъртието на ловуващите силуети те са значимото в този бял кокаинов свят

Росен Карамфилов

Героизмът на българските жени в историята

Всяка държава има своите велики и силни личности, присъстващи в националната им историята. България се слави с героизма в миналото не само на мъжете, но и на своите жени, борили се за справедливост и свобода на българския народ. Имената на някои от тях са всепризнати и всеизвестни в българската история, но подвизите на други са напълно забравени.

Всеки българин се гордее, заради постъпките на тези застинали в миналото героини. Всички знаем още от училище за Райна Княгиня и Баба Тонка Обретенова. Сред Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз е родната къща на Райна Княгиня в град Панагюрище, която е превърната в музей. На 2 май 2006 г. е открит паметник на Райна Княгиня в Панагюрище. Интересен факт е наименуването на връх Райна Княгиня, който се намира на остров Ливингстън в Южните Шотландски острови, Антарктика. Той е вдъхновен от подвизите на българската учителка. 

На името на Баба Тонка пък е преименувано село, намиращо се в община Попово, област Търговище. Тя е дала името си и на залив на антарктическия остров Ливингстън.

В героизма на тези две жени виждаме храбростта и саможертвата, която ги е водила напред, но в българската история има и други силни жени, които са останали забравени, както и техните начинания.

От неизвестните български дами в нашата история е една благородна жена, посветила се изцяло на българския народ. Това е царица Елеонора, срещана и с името Елеонора Българска, втората съпруга на българския цар Фердинанд I. Основната й дейност е била благотворителността. По нейна инициатива през 1910 г. със заповед на Министерството на просвещението е създаден фонд „Царица Елеонора“, чието предназначение е събиране на средства за построяване на отделни сгради на институтите за глухи и за слепи деца. Царица Елеонора създава Детския санаториум за лечение на костна туберкулоза край Варна. Благодарение на нейната намеса от събаряне е спасена Боянската църква, която трябвало да бъде разрушена, за да се построи на нейно място по-голям храм. След това в средновековния храм започнали реставрационни дейности.

За нея народният поет Иван Вазов пише:

„Жена венценосна,

сестра милосърдна,

сестра на героите из боя жестоки,

Царице, ти любов си победна,

душа изтъкана от чувства високи.“ 

Царица Елеонора е единствената жена носителка на Военния орден „За храброст“ IV степен. 

Българската революционерка Мара Бунева е известна като „борец за свобода“ и „героиня“ заради извършения от нея атентат срещу Велимир Прелич през 1928 година. Причината за този атентат е, че на Скопския студентски процес, организиран срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация, подсъдимите са подложени на жестоки изтезания, заради българското им самосъзнание. След произнасянето на тежките присъди студентите на 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва Велимир Прелич в центъра на Скопие на стария Камен мост на Вардар, след което се прострелва в гърдите. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“ 

Този атентат привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт. Френският вестник „Йовър“ нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде“. Вестник „Франс“ пише: „Истината, която Франция трябва да знае е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!“ Австрийският „Тагеспост“ също се присъединява към обсъжданията и пише: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство...”. 

По време на Балканската война през 1912г., 15-годишната Райна Касабова става първата жена в света, участвала в боен полет със самолет “Воазен”. Тя е била медицинска сестра в полевата болница в Одрин по това време. Полетът трае 43 минути, а Касабова хвърля позиви с призиви за спиране на кръвопролитията. В чест на този боен полет денят 16 октомври е обявен за боен празник на българската военна авиация. Ледник Касабова на Земя Греъм в Антарктика е наименуван на Райна Касабова.

Тези жени карат всеки човек да се гордее със своя произход и прадеди, които са извършвали героични подвизи в името на едно по-добро и светло бъдеще. Както можем да видим те са впечатлили с действията си целия свят и той започва за наименува географски обекти на тях.

UnZIP it

Креативна, различна и стилна - коя жена би отказала тази комбинация? Хендмейд бижутата, набрали широка популярност в момента, ни дават тази възможност да развихрим въображението си и да покажем на какво сме способни. Най-различни предмети от бита могат да проментят приложението си и да се превърнат в аксесоари или декорация за дома. Поглеждайки ги по-различен начин, може да успеем да открием нестандартно приложение за тях.

Ципът има стандартно приложение да закопчава, но нека пробваме да го разкопчаем и да видим какво ще се получи...

Разкопчаваме, завъртаме и зашиваме и старият цип се превръща в нещо повече от закопчалка. Различни комбинации от напластяване и преплитане на циповете превръщат украшенията в стилни, но в същото време подходящи за ежедневието аксесоари.

 

  

Идеята за тези нестандартни украшения принадлежи на Кейт Кюсак. Дизайнерката от Ню Йорк е намерила своето вдъхновение от обикновени предмети от бита, които оживяват, когато бъдат сложени. Бижутата на Кейт са стилни иновативни и на пръв поглед не бихме разпознали ципове. Цените на дизайнерските гривни на Кейт са от $124 до $325, а на огърлиците между $750 и $2500.

 

Кейт е многостранно развит дизайнер. Тя прави бижута, нетрадиционни костюми и аксесоари. През 2001г. в колежа за изкуства в Мeриленд за първи път създава изкуство, което може да се носи, от нетрадиционни материали.
През 2002г. Кейт създава първия си аксесоар от цип. След това нейните бижута започват да се продават в музеи и магазини в страната.

През 2006г. тя започва колекцията от неповторимите огърлици от цип, следвани от редица предложения за гривни през 2008г. Дизайнерката продължава да създава уникални бижута и днес.

Ако сте усетили поне част от вдъхновението на Кейт, грабвайте ципа на някоя стара дреха или отидете до най-близката галантерия, за да си набавите такъв. С малко повече креативност и желание можете да създадете свое бижу. Опитайте да навиете и оформите ципа, можете да изрязвате и зашивате докато не създадете мечтания и лично ваш дизайн.

На вечеря с Далай Лама и Александра Давид-Неел

За тези, които обичат да казват, че жените са ограничени, че светът е по-суров за жените и всичко е много по-трудно и опасно за нас – ето едно опровержение, защото когато човек наистина иска, намира начин да постигне целите си.

Александра Давид-Неел се противопоставя на всичко гореспоменато. Изследователка, пътешественик, теософ, анархист, атеист, феминистка, член на масонски орден, писателка и първата жена европейка, допусната до забранения град Лхаса в Тибет! Жена, живяла във време, когато „слабият пол” е бил смятан за красив аксесоар, затворен в пространството на дома и държан зорко под око и все пак разчупила всички общоприети представи за жената.

Родена е през 1868 г. във Франция под името Луиз-Йожени-Александрин-Мари Давид и само две години по-късно предприема първото си самостоятелно пътешествие из улиците на Париж (за ужас на родителите си). Следващото й приключение е на 18 години (1886 г.), когато се качва на велосипед и отпрашва сама от Брюксел до Испания, после до Френската Ривиера и през Алпите обратно вкъщи, без да каже на никого. (1886 г.! Та тогава жените не са си подавали и носа навън без придружител!) Опасно-неопасно, нищо не могло да спре Александра. Но това е само началото!

Александра била обещаваща оперна певица в двайсетте си години, но се отегчава от това и решава да посвети живота си на приключенията. Прекарва 40 години из Азия, търсейки духовно просветление. Прекосява Корея, Япония, Монголия, пустинята Гоби, като едва не умира (стига до там да готви ботушите си и това не е част от филм на Чарли Чаплин), върви пеша през Китай и Хималаите (в средата на зимата на 1924 г. на 5791 м. височина!), за да стигне Тибет, място, забранено за външни хора; осиновява тибетско момче Лама Йонгден, с когото осъществява повечето си пътешествия и е от изключителна помощ за нея през дългия й живот; вечеря с Далай Лама; живее няколко години в пещера (на 3657 м. височина), където медитира.

На 36-годишна възраст (1904 г.) се жени за Филип Неел по взаимна изгода, но малко след това заминава за Индия и почти не се вижда със съпруга си. Но подобна страстна и жива натура не може да остане и без някое любовно приключение сред многото други. В Индия среща Сидкеонг Тулку, млад и красив махараджа от Сикким, в когото се влюбва и остава най-значителната й любовна афера, доста краткотрайна, за съжаление, защото бива отровен през 1914 г. и умира. От него й остава само една огърлица от златни монети, която пази до края на живота си и отказва да продаде дори една от тях, независимо колко лошо е било финансовото й положение на моменти.

После се обръща към Гомчен, окултен учител, живеещ близо до Тибет. Смятан за магьосник, който контролира демони и лети във въздуха, той я обучава в медитация и техники за дишане, с които да създава топлина, което й спасява живота в пътуването през снеговете до Лхаса. В следствие от неговото влияние и учение, тя създава „Магия и мистерия в Тибет” и „Моето пътуване до Лхаса”, публикувани 1927 г. Александра заживява близо до Гомчен в пещера, заедно с осиновения си син Йонгден. След една от медиациите им Гомчен й казва, че в пътуването си до Лхаса ще получи съобщение „написано във вятъра”, какво е било и дали го е получила, не знаем, но явно е имала попътен вятър, щом е успяла да стигне целта. В края на обучението си при него, тя трябвало да мине и съответното изпитание – да се изкъпе в планински поток под лунна светлина и после гола да седне и да медитира до зазоряване (напомням, че се намира на 3657 м. височина!). Тя се простудява, но все пак успява да премине и през това и да продължи пътешествието си из Тибет и да установи, че среща високо развита цивилизация, за разлика от общоприетото мнение тогава. Преоблича се като просяк в дрипи, който служи на Йонгден, за да навлезе свободно в Тибет, а после духът й толкова впечатлява всички, че е възприета като преродена богиня и дори се бояли от нея.

На 60-70-годишна възраст отново посещава Китай и Япония, но положението по това време било бедствено (1937 г.), бедността и японският империализъм по това време били в своя пик. Затова с много усилия едва успява да стигне Индия (пеша и на 70 години).

На 100-годишна възраст Александра си подновява паспорта с идеята да пътува отново до Тибет, но не доживява до този миг. Умира на 101 години! Прахта й, както и тази на Йонгден, е разпръсната над водите на Ганг през 1971 г., каквото е било нейното желание.

Александра Давид-Неел е сред най-големите изследователи на Тибет и написва 25 книги върху източната култура, религия и пътешествия, сред които и все още впечатляващата „Моето пътуване до Лхаса: Класическата история на единствената западна жена, успяла да влезе в Забранения град”.

Минутка за поезия

нежно


колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш...

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

Бояна Петкова

Виденията на един майстор

"Хилядолетната крепост на българския дух се е градила върху знайни и незнайни
пилони. Бурите не ги отнесли, а ги закалили като заровена в земята стомана.Един от тези свещени стълбове, побити насред Пловдив, е Златю Бояджиев – вулканична сплав от талант, интуиция, интелект; господар на живописното платно, ненадминат творец, изстрадал и извървял пътя на непосилните изпитания."



На 25-ти юли (четвъртък) в СГХГ присъствахме на представянето на една много ценна и нужна за обществото ни книга - "Златю Бояджиев - виденията на един майстор" от Димитър Пампулов, издателство Жанет 45.

Изложбата "Златю Бояджиев и Бараците" отбелязва 110 години от рождението му в Софийска градска галерия - от 13-ти юни до 1-в септември.





Много може да се говори за Златю Бояджиев и много е изписано, но чрез книгата си, която не претендира да бъде монография, Димитър Пампулов ни дава поглед върху неизвестни и любопитни случки - на представянето на книгата авторът сподели, че голяма част от сведенията са му предоставени от роднините на художника, от негови приятели, а също и познати, които често са го срещали из улиците на Пловдив.


От книгата ще узнаете за досега на Габриел Гарсия Маркес с изкуството на Бояджиев и прословутите думи, които изрича. Тази, слабо разпространена и непозната за българския читател история, е повече от любопитна и много вдъхновяваща.




"Динамичните възможности за промяна на днешната цивилизация ни изправят пред парадокс - онова, което вчера е било носител на необорим подем, следващото поколение да загърби в името на своите злободневни идоли. Друг е въпросът за степента на каратите, където единствено времето е съдник. И днес, когато погледнем от разстоянието на годините, фигурата на Златю Бояджиев се откроява все така могъща на националния ни хоризонт" - пише в предговора за художника Димитър Пампулов.

Виена (част I)

05:00 – време за ставане, време за започване на едно дългопланирано пътешествие. Нов ден, нови емоции, нова дестинация. Бързо обличане и приготвяне и поемаме на запад към една от най-красивите столици в Европа – Виена.Многогодишна мечта на майка ми беше да посети това пространство на аристократизъм, изтънчена архитектура със зашеметяващи готически катедрали, пространство на култура, застинало в едно отдавна отминало време, към което се бяхме запътили. Да, това е Виена! Град от миналото, достъпен в настоящето. Най-накрая дойде денят за осъществяването на нейната мечта и аз бях с нея да я подкрепям, да й помагам и да се наслаждавам с цялото си същество на този магически град, с който се свързах завинаги и който откри за мен света на дами и джентълмени, които, противно на очакванията, съществуват и днес.

И така 05:00 часа е и ние сме на път за летището – това е моя лична мечта. Чекиране, чакане, настаняване и ето ме – готова да полетя. Бученето заглуши всичко, скоростта ме прилепи до седалката и неусетно се отделихме от земята и се отправихме към облаците. Какво странно усещане е да останеш без земя под краката си (подът на самолета не се брои). Виждаш всичко отвисоко и дори не можеш да повярваш, че се побираш в онези малки кутийки долу. Продължаваме да се издигаме и лека пара, като нежна мъгла, ни обгръща и затруднява гледката към земята. Постепенно се сгъстява и накрая вече нищо друго не се вижда, освен облаци, облаци и пак облаци. Бели пухкави облачета плуват наоколо, а ние на свой ред се потапяме в тях и чувство на сигурност ме сгрява отвътре, някакво лъжливо усещане за материя, която ни държи, като памук, който ни изолира от всичко. Но всичко си има край и следователно все по някое време трябваше да се приземим, а предвид това, което следва, дори не съжалявам.

Кацаме, благодарим за успешния полет и се радваме да усетим отново земята под краката си. Следваща отправна точка е влакът за Виена.  

„Златю Бояджиев и Бараците” в София

Бараците (1964 г.)

От 13 юни до 1 септември Софийска градска галерия ще бъде любезен домакин на творчеството на Златю Бояджиев. Изложбата отбелязва 110 години от рождението му и е разделена на две части – едната показва различни етапи в творческото развитие на художника, а другата е посветена на красивото и вдъхновяващо приятелство на Златю Бояджиев с Васил Бараков и Давид Перец – тримата известни като Бараците.

Автопортрет (1941 г.)

Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в с. Брезово (сега град) и е починал на 2 февруари 1976. От картините му ни гледат сцени от селския бит, пейзажи, портрети, къщите на Стария град в Пловдив.

Овчари (1941 г.)

Според сина му, Геогри, баща му е бил изключително плодотворен художник, който е рисувал по една картина на ден, при това след инсулта, който оставя парализирана ръката, с която твори. Животът на художника, пианиста, скулптура е заключен в ръцете, които улавят света около тях и го канализират според префинената чувствителност на артиста. Загубата на ръката коренно променя този свят. Страстта към боите не го оставя на мира, докато след години упорит труд не се научава да рисува с лявата си ръка и картините му добиват нов, различен живот, който издига художника до нивото на най-добрите ни постижения в модернистичната живопис. От ренесансов, неокласически стил преминава към експресионистичен, авангарден и много драматичен в цветовете и композициите. Платната му се изпълват с множество персонажи и динамика. Трагедията се трансформира в нещо ново и красиво, култивирано от силата на духа на художника и от пристрастяващия аромат на бои.

Стълпотворение (1965 г.)