Физика на отчуждението

Има книги, които след като ги прочетеш, продължават по някакъв начин да живеят в теб, да те човъркат вътрешно и да не ти позволяват да започнеш веднага нещо друго. Такава е „По широкото поле за борбата” на Мишел Уелбек. Признавам, че първоначално вниманието ми прикова корицата – стори ми се много странна и привличаща, веднага задвижва колело от асоциации. Това, разбира се, нищо не говори за стойността на книгата. Няма да се впускам в биографични данни за Уелбек, но ще кажа само, че е един от най-известните съвременни френски писатели и вече е познат на българския читател (предполагам на повечето е известен с „Елементарните частици”). Интересен ми се стори фактът, че група негови почитатели основават списание и чрез него популяризират движение, наречено depressionism.

“По-широкото поле за борбата” е роман за кризата, за отчуждението, за сексуалността. Звучи доста познато като тема и първата ми мисъл беше – „добре де, чели сме го това, пък и сме го изживели/изживяваме”. Уелбек обаче успява да ни разбърка сол по раните и с всяка следваща страница да ни забива по един шамар – четеш и четеш, и се чудиш защо не си виждал досега толкова пълно цялата картинка. Самият той казва: „Има само два читателски коментара, които ценя истински: „Това ме накара да заплача“, и „Прочетох го за една нощ. Не можах да спра.” Е, Уелбек, наистина те прочетох за една нощ, само дето не заплаках, но пък вътрешно ми се преобърна всичко около хиляда пъти, което мисля, че говори достатъчно.

Запитан за секс сцените в книгата, Уелбек отговаря: "Не съм сигурен, че в романа ми има чак такъв необичайно голям брой секс сцени. Не мисля, че това беше шокиращото. Онова, което шокира хората, беше, че аз описвах секса като провал. Пишех за сексуалността по един невъзвеличаващ начин. Повече от всичко друго аз описвах една базисна реалност: човек, изпълнен със сексуално желание, което не може да задоволи. Това е нещото, за което хората не искат да чуят нищо. За секса се предполага, че трябва да бъде нещо положително. Да се показват фрустриращи сексуални сцени е нещо непристойно. Но това е и истината. Реалният въпрос е: „Кому е позволено да има секс?“ Не разбирам, например, как учителите оцеляват сред всички тези обезпокоителни млади момичета. Когато жените стават сексуални туристки, това е дори още по-скрито, срамно, табу, отколкото когато го правят мъжете. Също както, ако учителка сложи ръка на бедрото на някой ученик, това е нещо много по-лошо, много по-отвратително.”

Нямам намерение да преразказвам книгата и най-интересното от нея, но искам да допълня, че чрез главния герой всеки от нас може да получи по-ясен поглед за депресията, отчуждението, машиналността и горчивината на нарушените връзки между хората.

Ето малка част от интервю на Уелбек:

- И какво ви накара да напишете първия си роман, „По-широкото поле на борбата“, за един компютърен програмист и неговият сексуално отчаян приятел?

- Не бях попадал на никакъв роман, в който да се казва, че влизането в редиците на работната сила е като влизане в гроба. Че оттам нататък не се случва нищо и че трябва да се преструвате, че се интересувате от работата си. И че, освен това, някои хора имат сексуален живот, а други нямат, защото някои са по-привлекателни от останалите. Исках да кажа, че ако хората нямат сексуален живот, това е не поради някаква морална причина, а просто защото са грозни. След като веднъж сте го казали, всичко това изглежда очевидно, но аз исках да го кажа.