Чудесни години - кучета ги яли!

Михал Вивег е чешки сценарист, драматург, новелист и автор на кратки разкази. След края на тоталиризма издава само бестселъри и както обича сам да се описва, е "един от малцината, които могат да се прехранват само с писане във времена, когато никой не чете". Още с първите си романи е обявен в родната си страна като литературната надежда, която ще прослави чешката литература. Тук обаче се поражда така наречения "спор за Вивег", подхранван от критиците – оригинален новатор ли е наистина или е майстор на популярното четиво?

Аз ще кажа, че този спор никак не ме интересува и най-важното е, че прочетох книгата на един дъх, смях се със сълзи на места, подчертавах, мислих, вълнувах се, а когато я завърших, исках да я дам на всичките си приятели. Това ми се струва напълно достатъчно признание, а като добавим и факта, че по пет от книгите му са заснети филми, общо е написал 21 (!), продадени в милиони екземпляри...ами, нека критиците си умуват, колкото искат.

"Чудесни години – кучета ги яли" ("Колибри", 2010 г.) е забавен и хаплив поглед към едни не толкова весели времена, годините на "нормализация" в тогавашна Чехословакия, време на безумия, страх и борба за оцеляване. Забавната семейна хроника е разказана през погледа на Квидо, който саркастично и безпощадно изобразява семейството си. Абсурдните ситуации са на всяка страница – бащата, който си прави ковчег и страда от политическа параноя, братът, който спи само на открито, бабата, която има мания за здрасовловен начин на живот и не пие от кристални чаши, майката, която стоически търпи семейните безумия, но много хапливо и на място реагира във всяка една ситуация. 

Абсурдно е дори самото начало – Квидо се повява на този свят по време на театрално представление. Той, разбира се, е толкова интелигентен, че има спомени и от престоя в корема на майка си: "...но сигурно можеш поне да си представиш каква невъзобразима скука са близо 270 абсолютно еднакви дни, през които вече събуденото съзнание е осъдено бездейно да се пули в околоплодните води и от време на време леко да подритва коремната стена, та да не се паникьосват напразно ония отвън. Двеста и седемдесет дълги дни, които млад интелигентен човек с хуманитарни заложи трябва да прекара като синхронна плувкиня на спортен лагер преди олимпиадата!".

Квидо не щади и себе си в описанията – от малък е хаплив, нереалистично зрял и умен, никога не е на мястото си, още в детската градина вади всички от равновесие с философските си разсъждения. Години по-късно среща затруднения и в интимен план, заради прекалената си информираност. 

Епохата на духовна стагнация след потушаването на Пражката пролет през 1968 година е мъчителна – инженерите стават портиери, подлизурковците се издигат до началнически постове, кабинетите се подслушват, хората са в постоянен страх за семейството и работното си място. Най-сериозните въпрос и етапи от историята виждаме през погледа на Квидо – по неговия колоритен и хумористичен начин на разказване, свързан постоянно с всички членове на голямото му лудо чешко семейство.