Да започнеш "нещо свое" - 5 бързи пункта

С момичетата (от блога, който четете) доста размишляваме по въпроса накъде да поеме този блог, който ние все още наричаме списание. Всеки има друга работа, много ангажименти, други приятели. Трудно ни е да пишем редовно, аз забравям да публикувам постовете във фейсбук...Човек трябва да е силно мотивиран и организиран, за да даде началото на нещо. 

Някои събития около живота на малкия ни екип ме провокираха да ви споделя неща, които намирам за доста важни. 

1. Никой няма да ви дава заплата завинаги. Вие сте най-важният човек само за самите вас.

Аз също отскоро работя и на заплата и виждам, че това дава известно спокойствие. Лесно е човек да получава приятна заплата, да си обича работата, ако я обича, и просто да си прави, каквото е необходимо - нито повече, нито по-малко. Докога това би могло да бъде така? Неприятна мисъл? Последствията биха били много по-неприятни. Можете да го правите успоредно с обичайната си работа. Да - надъхвам ви :) Да работиш за себе си е невероятна тръпка. 

2. Стремете се да  виждате проблемите и да намирате решения - проактивност.

Въпросът не е да създадете нещо, защото много ви се иска да създадете нещо, а защото някой има нужда от него и вие бихте решили нечий проблем. Да решавате проблемите на хората наистина е супер. Оглеждайте се за подобни :) 

3. Старайте се да бъдете креативни. 

Наскоро бях на интересен семинар и един дългогодишен проджект мениджър сподели историята на една голяма ИТ компания, стартирала с много малък капитал. Изводът от историята е, че, когато човек има собствен проект извън работа и обсъжда това с околните, работи по-ефективно и е по-креативен и в работата си. Креативността и проактивното мислене, в морално правилна посока, разбира се, ще спасят света. 

4. Имайте план и говорете за идеята си. 

Трябва да имате 3 плана - лош, оптимален и добър. И е добре да сте наясно, че е много вероятно да се случи най-лошият. Какво би ви донесло това в перспектива? Какво рискувате? 

Говорете за идеята си, за да получите вдъхновение, да почерпите повече идеи, и за да видите дали въобще става. Повечето хора винаги ще ви казват, че ще претърпите провал и че идеята ви е откровено глупава. По-притеснителното е, ако всички ви кажат това. 

Освен това - общувайте. :) Комуникирайте пълноценно и се старайте да разбирате хората и защо мислят това, което мислят. Едно от най-ценните ви умения.

5. След началото идва по-важният момент - имайте визия. 

Решаващо е да знаете това още в началото. Имайте идея докъде искате да стигнете и горе-долу как може да стане това. Много проекти се провалят, защото бюджетът не е разпределен добре във времето, защото не е направено това с друг ресурс или защото не са пресметнати рисковете. Имайте визия как може да разширите идеята си, има ли перспектива всъщност, или планувате да отворите поредното кафене с винтидж атмосфера?

Това са най-важните неща, които съм чула и разбрала до момента от неособено дългия си житейски и професионален опит. Повечето са взаимствани и са ми свършили изключително добра работа. 

Уникалните дрехи на Фрида Кало

Пламенна. Творяща. Женствена. Различна. Вдъхновителка и пример за поколения жени. Тя е Фрида Кало - уникален артистичен феномен.

След смъртта й през 1954 г., съпругът й Диего Ривера затваря вещите й в банята на дома им в Мексико Сити, Синята къща. Той настоява тя да не бъде отваряна, докато не изминат 15 години от смъртта му. Стаята остава заключена до 2004г. Фотографката Ишиучи Мияко е поканена да снима нейното съкровено съдържание, за изложба в музея на Фрида Кало в Мексико Сити. Сред тях ще откриете типични за художничката вещи, от слънчеви очила до ръчно рисувани корсети.

Дрехите за жената са част от нейната индивидуалност, те я открояват и разкриват нейната женственост. Несправедливата съдба поднася на борбената Фрида не едно страдание на тялото й. Дрехите, както и изкуството й, носят белега на болката, страстта и артистизмa й. Всяка от тях има своята съкровена история и се отличава с уникалност и неповторимия почерк на Кало.

Нека да надникнем и да видим какво се крие в гардероба на Фрида запазен в тайна повече от 50 години.

Десният крак на Кало е по-слаб от левия вследствие от детски паралич. Когато тя е на 20 години, той е счупен на 11 места след тежка автобусна катастрофа. В резултат на това тя носи дългите традиционни Техуана рокли, които скриват долната част от тяло й.

                                            Класическите котешки очила на Фрида.

След автобусната катастрофа, цялото тяло на Кало е в гипс, в продължение на три месеца, а болката остава до края на живота й. Тя рисува своите отливки и корсети, превръщайки ги от медицинско оборудване в истински произведения на изкуството.

Приятели на Кало забелязват, че колкото повече болка изпитва тя, толкова по-сложени стават тоалетите, който си прави.

                                                         Бански в ментово зелено.

Несесерът за гримове на художничката.

                              Ботушите с ресни на Кало, дясната е с по-висок ток.

Правила за ефективна комуникация в работна среда

Контрол

Контролирайте себе си - езика на тялото, темпото, тона и контролирайте аудиторията или слушателя. Контролирайте темата и избягвайте резки отклонения от нея, контролирайте емоциите си, доколкото е възможно, и мястото, на което се състои разговорът, за да се чувствате комфортно.

Разговаряйте

Не изнасяйте лекция, не викайте, не се ядосвайте и не реагирайте твърде емоционално. Просто разговаряйте. Изслушвайте другия внимателно, без да си водите вътрешен диалог. Без значение какво ви казва събеседника, не го нападайте и не използвайте доводи, за който после бихте съжалявали. 

Увереност

Гласът ви трябва да бъде достатъчно силен, да контролирате темпото, с което говорите, не жестикулирайте излишно, а го правете, ако жестовете ви имат значение за изказването, осъществявайте контакт с очи с хората, на които говорите. Говорете само за неща, за които сте уверени, че сте компетентни.

Компетентност
Не сте длъжен да бъдете компетентен върху всички теми. Ако за някоя не сте, не демонстрирайте познания. Хората рядко общуват, защото околните знаят повече от самите тях. Обикновено човек има нужда да се чувства равнопоставен и, ако това бъде нарушено, той губи комфорт. Изказвайте се по темите, по които сте компетентен без арогантност в тона или омаловажаване позицията и знанията на събеседниците.
Вметка: Всички имаме познати, които демонстрират компетентност за всяка тема. Да, това не предизвиква уважение, а по-скоро досада, и дори понякога е малко смешно. 

В отношенията
Ако трябва да изкажете критика, първо направете искрена похвала, покажете доверие, благодарност и разбиране. Може да разкажете нещо и за собствените си грешки в същата или подобна ситуация - това ще бъде силно обединяващо звено. Така човек ще бъде много по-отворен да ви изслуша и е много по-вероятно да се поправи, дори би вложил необичайно много от себе си, за да е сигурен, че във всеки момент заслужава вашата добра оценка и отношение. 

Пазете доброто име на човека, дори да не е напълно прав в дадена ситуация. Наблегнете на добрата репутация и другият ще я оправдае.

Проявявайте емпатия. Това показва искреност, ангажираност, създава близост и доверие. Дори, когато става дума за работа, това е важен елемент.

Това са неща, които са си от полза, разбира се, не само когато става дума за работа, а в общуването въобще. Ежедневието ни наистина е много динамично и често нямаме време да се замислим над начина ни на комуникация, коeто вероятно е причина за пропуснати потенциални успехи.

Моя близка приятелка ми разказа за една от последните им оперативки в работата. Те са малък екип от 10-тина човека. Шефът им е силно напорист човек, който няма особено задълбочена представа от естеството на работа на подчинените си. Когато един от хората споделил, че има много работа и не е сигурен от смисъла на срещата, последвал въпрос - "а, ти всъщност каква работа имаш?". Можете да си представите как е последвало тихо мънкане, срам, навярно и потене... и след това негодувание и отлагане на част от работата. В офис среда при 8-часов работен ден, много често се симулира работа по ред причини. И все пак, ако шефът беше използвал някоя от горепосочените техники, е много по-вероятно да стимулира въпросния човек да работи по-усърдно и дори следващият път самият той да инициира подобна среща, на която да даде идеи.

Да бъдеш едновременно Джанис Джоплин, Фрида Кало и Едит Пиаф

Йоланди Якобс, подобно на повечето творци, изобщо не подозира какъв фурор ще направи изкуството й. Всичко започва по един банален и не особено вълнуващ начин – тя трябва да отпътува за Америка, но издаването на визата й се забавя, което става причина за провала на дългата ваканция.

Малко преди този съдбовен момент Fujislim й подаряват професионален фотоапарат, който й дава идея – щом няма да пътува и да открива интересни кътчета, защо не се възползва от подаръка и момента по друг начин?

„И изведнъж ми хрумна да се преобразя в онези 15 иконични жени, които са ме вдъхновявали през годините. Те по някакъв начин са и неразривна част от детството ми, от самата мен. Стайлингът, гримът и прическите са само и единствено мое дело, но заради работата ми като фотограф нямах почти никакво време и работех през нощта. Във фотографиите също нямах помощник. Чудите се как е възможно? Камерата я вградих във Wi-Fi системата, а активацията й се контролираше чрез приложение, което изтеглих на телефона. Изключително удобен вариант, тъй като спестява време и необходимостта от чужда помощ.“

Две седмици отнема на Йоланди Якобс да завърши проекта, като успява да запази външния вид, маниерите и настроението на всяка една жена възможно най-близо до оригинала. Естествено идеята не е да подражава на 100% на която и да е от тези икони, това е едно предизвикателство, вмъкване в чужда кожа и осъществяване на детска мечта.

Насладете се на фотографиите, във всяка от тях има хъс, живот, страст и експлозия от емоции:

Tretchikoff’s Blue Lady

80’s Madonna

Edith Piaf

Dame Margot Fonteyn

Frida Kahlo

Janis Joplin

Dian Fossey

Dian Fossey

Cho Cho San – From Puccini’s Opera Madama Butterfly

Cindy Crawford

Beyonce

Amy Winehouse

Audrey Hepburn

Балкански истории на чаша гръцко кафе

"Гръцко кафе" на Катерина Хапсали е поредната ми любима книга от издателство "Колибри". Трябва да призная, че бях много скептична към този роман, някак наивно и безинтересно ми звучеше краткото й описание, но в рамките на месец изскачаше отвсякъде, буквално - в метрото, във Фейсбук, на централно място в книжарницата...и все добри отзиви за нея. Та си казах - преборвам скепцитизма и я подхващам, пък каквото сабя покаже.

"Когато го питаха как върви семейният живот, баща ти казваше като истински строителен инженер: "По план график".
А аз се бях надявала да тръгне по ноти."

Езикът е мелодичен, задъхан, звънлив, всяка дума е на точното място, всяко изречение казва достатъчно много или загадъчно малко. Чудесен стил, който сам по себе си може да направи от всеки разказ увлекателна история. Но тук случаят не е такъв, тук е в пъти надскочено. Главната героиня Катерина (авторката в редица интервюта признава, че има биографични елементи в книгата) започва разказа тъжно - от смъртта на своето "голямо гръцко момче Полихронис", мъжът, за когото се е омъжила не много отдавна и от когото има дете.
От този трагичен момент тя започва бавно да ни въвежда в голямата балканска история, във водоврътежа от роднински връзки, съдби, едно изящно родословно дърво, оплетено в митове и легенди. Има гръцки богини и богове, свръхестествени елементи, арехтипи, сенки, души, народни поверия, суеверия...


– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.

– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че й се сърдя.

– Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.

– Хм.

Замислих се.

Не харесвам изтъркани изрази като „народна мъдрост“. Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.

– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.

– Когато сънува, че майка му е умряла. Защото…

– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.

Книгата е обръщение на майката към сина, лична изповед, която чрез историите на предците казва за живота повече, отколкото който и да е философски труд. Тук ще срещнем и мойрите - богините на съдбата, дъщери на Зевс и Темида. Те предат нишките на съдбата на всеки смъртен - Клото е най-младата от тях, тя често е изобразявана с вретено в ръка, тъй като преде нишката на живота; Лахезис е средната сестра, която превежда тази нишка през всички преваратности в съдбата на човек, изобразява се със свитък; Атропос е най-голямата, тя отрязва нишката на живота, когато дойде време човек да умре, изобразявана е с везни в ръка, в косите си носи смъртта... Трите мойри се появяват в "Гръцко кафе", за да докажат на смъртните хора, че нищо не е в техните ръце, че съдбите им се предначертани и, ако дръзко предизвикат боговете, както прави Полихронис, Атропос може да среже нишката предварително...както и прави.

Съжалявам, че не присъствах на премиерата на книгата и не се запознах с Катерина Хапсали. Колкото повече научавам за нея, толкова повече се удивлявам от силата на духа й. "Гръцко кафе" направи фурор изключително бързо, една много успешна дебютна книга, която ще ви уязви, уплаши и приласкае.

"Всъщност „Гръцко кафе” е разказ за Балканите, за границите на Балканите – парадоксално свързващи и разделящи. Тях историята немилостиво изпитва, завихряйки в странно безредие разпокъсани човешки животи, национални комплекси, архетипи, разтърсващи страсти на устояващи мъже и жени, горди жестове, сдобиващи се с ценност чрез белезите от раните... Но преди всичко това е разказ за границите в самите нас, за границите в съзнанието, които и днес упорито укрепват собствените си територии и чието преодоляване винаги е свързано с травмата – на миналото и на паметта."

Чудесни години - кучета ги яли!

Михал Вивег е чешки сценарист, драматург, новелист и автор на кратки разкази. След края на тоталиризма издава само бестселъри и както обича сам да се описва, е "един от малцината, които могат да се прехранват само с писане във времена, когато никой не чете". Още с първите си романи е обявен в родната си страна като литературната надежда, която ще прослави чешката литература. Тук обаче се поражда така наречения "спор за Вивег", подхранван от критиците – оригинален новатор ли е наистина или е майстор на популярното четиво?

Аз ще кажа, че този спор никак не ме интересува и най-важното е, че прочетох книгата на един дъх, смях се със сълзи на места, подчертавах, мислих, вълнувах се, а когато я завърших, исках да я дам на всичките си приятели. Това ми се струва напълно достатъчно признание, а като добавим и факта, че по пет от книгите му са заснети филми, общо е написал 21 (!), продадени в милиони екземпляри...ами, нека критиците си умуват, колкото искат.

"Чудесни години – кучета ги яли" ("Колибри", 2010 г.) е забавен и хаплив поглед към едни не толкова весели времена, годините на "нормализация" в тогавашна Чехословакия, време на безумия, страх и борба за оцеляване. Забавната семейна хроника е разказана през погледа на Квидо, който саркастично и безпощадно изобразява семейството си. Абсурдните ситуации са на всяка страница – бащата, който си прави ковчег и страда от политическа параноя, братът, който спи само на открито, бабата, която има мания за здрасовловен начин на живот и не пие от кристални чаши, майката, която стоически търпи семейните безумия, но много хапливо и на място реагира във всяка една ситуация. 

Абсурдно е дори самото начало – Квидо се повява на този свят по време на театрално представление. Той, разбира се, е толкова интелигентен, че има спомени и от престоя в корема на майка си: "...но сигурно можеш поне да си представиш каква невъзобразима скука са близо 270 абсолютно еднакви дни, през които вече събуденото съзнание е осъдено бездейно да се пули в околоплодните води и от време на време леко да подритва коремната стена, та да не се паникьосват напразно ония отвън. Двеста и седемдесет дълги дни, които млад интелигентен човек с хуманитарни заложи трябва да прекара като синхронна плувкиня на спортен лагер преди олимпиадата!".

Квидо не щади и себе си в описанията – от малък е хаплив, нереалистично зрял и умен, никога не е на мястото си, още в детската градина вади всички от равновесие с философските си разсъждения. Години по-късно среща затруднения и в интимен план, заради прекалената си информираност. 

Епохата на духовна стагнация след потушаването на Пражката пролет през 1968 година е мъчителна – инженерите стават портиери, подлизурковците се издигат до началнически постове, кабинетите се подслушват, хората са в постоянен страх за семейството и работното си място. Най-сериозните въпрос и етапи от историята виждаме през погледа на Квидо – по неговия колоритен и хумористичен начин на разказване, свързан постоянно с всички членове на голямото му лудо чешко семейство.