Щрих и стих - визуална поезия

Поезията и анимацията са сред любимите ми изкуства. Четейки стихове, често се улавям как в главата ми левитират шантави изображения подобно на анимация. “You may say I'm a dreamer”, както пее легендарният Джон Ленън, но се оказва, че определено не съм единствената.

ЩРИХ и СТИХ е един наистина интересен филмов проект, който обединява 6 авторски късометражни анимационни филма, базирани на 6 съвременни български поеми.

ЩРИХ и СТИХ успява да създаде мост, който свързва поезия и анимация в една нова художествена форма - визуална поезия. Стиховете, по които са направени филмите са “Малко сутрешно престъпление”, “Одеонъ” и “Естествен роман в 8 глави” на Георги Господинов, “Млекарката” на Димитър Воев, “100% настроение” на Дилян Еленков и “Постиндъстриал” на Калоян Праматаров. Режисьорите са Аспарух Петров, Милен Витанов, Борис Десподов, Иван Богданов, Дмитрий Ягодин и Борис Праматаров.

Поезията е изкуство, което щрихира идеи и чувства, а с визуализацията им чрез едно от най-абстрактните изкуства – анимацията се получава изключителна симбиоза между двете изразни средства. Резултатът е 6 психаделични, щури и вулгарни късометражни анимации, които си заслужава да видите.

Това може да направите на 2 април като посетите събитието Анимация, рисувана върху лента + ЩРИХ И СТИХ в кино Одеон.(https://www.facebook.com/events/1617752478456590/)

Жан-Люк Годар и Анна Карина - любов като на кино

                                "Беше странен и плах, плашеше ме с големите си тъмни очила."

Анна Карина за Жан-Люк Годар

Това е една любовна история, но за жалост не с щастлив край. В нея се разказва за една от иконичните двойки на 60-те години, която светът следи със затаен дъх. Но тя вълнува хората и до днес (поне мен :)). Тя е манекенка и актриса, а той един от емблематичните имена на Френската нова вълна. 

Анна Карина заимства артистичното си име от руската литературна героиня Анна Каренина, защото тя е страстна, освободена и модерна личност. 

Интересното е, че младата датчанка получава прякора си не от кого да е, а от самата Коко Шанел, която по това време е моден редактор на списание "Жур де Франс".

По много интересен начин се случва първата среща на двамата. След като става известен с шедьовъра си "До последен дъх", Годар решава да пусне обява във вестник, която гласи следното: "Жан-Люк Годар търси сродна душа, за да я снима в новия си филм". Но не харесва нито една от кандидатките явили се за ролята. И точно в този момент вижда Анна Карина, която се снима в реклама за сапун. Обажда се на нейния агент и я кани на кастинг.

Анна отива, макар до този момент да не е чувала името на знаменития режисьор. Първото и впечатление от него е:  "Беше странен и плах, плашеше ме с големите си тъмни очила". Годар казва на младата актриса, че ще й даде второстепенна роля, но ще трябва да се съблече. Тя отказва и ядосано напуска. 

Година след тази случка Анна получава телеграма, гласяща: "Бихте ли дошли в офиса на господин Годар?". Забравила за първата им среща отива и получава първата си главна роля във филма "Малкият войник". От този момент нататък всичко се променя. Тя се превръща в неговата муза и заедно снимат седем филма. 

Годар открива младото момиче за света. Те започват бурна връзка, изпълнена с постоянни обрати. Тя е неговото "момиче от бъдещето", защото смята, че тя е неговата женска версия. Първата им година заедно е най-щастливата. Постоянно са навън, ходят по кина, клубове, партита. Той я ревнува и иска да е само негова, тя иска той да е непрекъснато до нея. 

Анна Карина разбира, че е бременна и на 3 март 1961 г. двамата сключват брак в Швейцария. Но Годар започва все повече да се затваря в себе си. Постоянно пътува и не се прибира с дни. Един ден я открива в безсъзнание. Оказва се, че е направила спонтанен аборт. 

След това тяхната връзка започва да върви надолу, докато не се разбира, че Анна Карина има любовна авантюра. Двамата се разделят през 1967 г. както в живота, така и на екрана. След раздялата с Годар Ана Карина се жени три пъти и продължава да играе на театралната сцена и в киното.

Смята се, че всичките седем филма ("Жената си е жена", "Да живееш живота си", "Отделна банда", "Алфавил", "Лудият Пиеро", "Made in USA", "Малкият войник"), които снимат заедно, разказват за тяхната връзка. 

Е, ако искате да разберете дали това твърдение е вярно трябва да гледате някой от филмите или пък всички. Гарантирам, че няма да съжалявате, защото неслучайно името на Годар е емблематично за френското и световно кино.

Френски романтични комедии

Напоследък американските комедии не могат да ме впечатлят по никакъв начин, някак скучни са и не ме карат да се смея с глас. Това обаче определено успява да направи европейското кино, в частност френското. 

Затова предлагам пет френски романтични комедии, които ми допаднаха:

1. Най-скъпото/ Hors de prix (2006)

На Френската ривиера всичко си има цена – любовта, страстта, дори и романтиката. Трудолюбивият и сдържан Жан (Гад Алмалех) често остава след работа, за да покрие колегите си зад бара в лъскав хотел. Изящната и разточителна Ирен (Одри Тоту) слиза в бара и след поредица забавни обърквания двамата прекарват нощта заедно в младоженския апартамент на хотела. На сутринта Ирен разбира, че мъжът в леглото й не този за когото го смята и набързо изчезва, оставяйки зад гърба си разбитото сърце на Жан. Една година по-късно тя отново се появява в хотела. Дали плановете й ще се объркат, когато разбере, че любовта на Жан към нея не е угаснала?

2. Любовта е за двама /L'amour, c'est mieux a deux (2010)

Филмът разказва за двамата приятели Мишел (Кловис Корнияк) и Венсан (Ману Пайе). Те са приятели от детинство, но са с напълно противоположни възгледи за живота и жените. Мишел разчита на случайността, за да срещне идеалното момиче, а Винсент смята, че мъжете трябва да мислят само за секс. Противоположните им  възгледи за жените са застрашени от провал след запознанството им с Анжел (Виржини Ефира) и Натали. Те ще попаднат в безброй комични ситуации, за да се променят.

3. Шансът на моя живот/La chance de ma vie (2011)

Жулиен (Франсоа-Хавиер Демайсън) има сериозен проблем.  Той носи лош късмет с катастрофални резултати на всяка жена, с която излиза. Изпраща ги в болница няколко пъти в седмицата, унищожава професионалния им живот или превръща приятелите им в техни врагове. Жулиен е се явява като истинска черна котка за жените. И точно, когато приема, че никога не ще намерите истинската любов среща  Джоана (Виржини Ефира). Какво ли ги очаква?

4. Перфектният план/Un plan parfait (2012)

Изабел (Даян Крюгер) мечтае за сватба. Но над семейството й тежи проклятие. Всички първи бракове неминуемо завършват зле. Затова, когато приятелят й предлага брак, Изабел решава да надхитри съдбата. Тя хваща първия срещнат на хоризонта мъж – Жан-Ив (Дани Буун), завърта му главата и докато се усети, вече са женени. До тук добре, но тръгват ли нещата точно в желаната от нея посока?

5. Ейяфятлайокутъл /Eyjafjallajökull (2013)

Изригването на вулкана Ейяфятлайокутъл е изненадващ удар за всички пътуващи. Но за Ален (Дани Буун) и Валери (Валери Бонетон), които са бивши съпрузи, това е истинска катастрофа. За да стигнат на време за сватбата на дъщеря си в Корфу, те трябва да пътуват заедно. Съвместното им пътуване обаче изглежда невъзможно, поради взаимната им ненавист. Ще успеят ли да стигнат на време за сватбата, при положение, че във всяка секунда всеки се опитва да изиграе другия?

Когато сте уморени след работа, или просто искате да разнообразите ежедневието си с доза смях, погледнете тези предложения. Аз лично много се забавлявах докато ги гледах, надявам се и на вас да ви харесат!

Северно сияние

От 3-ти до 11-ти декември ще се проведе фестивалът за нордско кино "Северно сияние". 

Това е съвместен проект със Софийския международен литературен фестивал, който ще се проведе по същото време. 

В програмата на фестивала  тази година ще можем да видим филми от Дания, Норвегия, Швеция и Финландия. Тя включва общо петнадесет филма, които са адаптации по скандинавски произведения.

"Северно сияние" ще бъде открит утре, 3-ти декември, в Дома на киното с екранизацията по романа на Кене Фант „Последната присъда”. 

В рамките на фестивала ще видим още пълната 3-часова версия на „Кристин, дъщерята на Лавранс”, режисирана от Лив Улман. А също така „Чистка” на Софи Оксанен, носител на 5 от националните финландски награди „Юси”, и „Желязно небе” по едноименната история на Йохана Синисало. 

И това са само част от филмите, на които може да се насладите. 

Филмите ще може да гледате в  Дом на киното, Евро синема, Одеон и Културен център G8. 

Фестивалът се организира с подкрепата на Нордския културен фонд и в партньорство с Посолството на Кралство Дания, Посолството на Кралство Норвегия, Посолството на Финландия и Консулството на Швеция в София.

Отрова за мишки или как да си направим банка

Животът е странно нещо. Вчера бях на предпремиерата на българския филм "Отрова за мишки или как да си направиш банка". Бях много развълнувана, защото за пръв път бях на такова събитие. Нямах големи очаквания за филма, но той ме опроверга донякъде. 

Криминалната комедия, както е определена от нейните създатели, е дебют за режисьора Константин Буров. Това е неговият първи пълнометражен филм. Българският режисьор е известен на зрителите с игралната си новела "План за отмъщение", който печели "Златна роза" за дебют.

В главните роли влизат Николай Йовин (Пацо), Иван Панайотов (Смока), Бисер Маринов (Гудата), Петър Генков (Черньо) и Лора Декова (Елена).

"Отрова за мишки или как да си направим банка" разказва историята на четирима крадци, които натрупват значително състояние по време на хаоса след падането на комунизма в България. Това състояние е достатъчно, че да основат..... банка. На фона на всички събития се развива и любовен триъгълник. 

Героите преминават през много комични ситуации, които карат зрителя да се смее с пълен глас. Едновременно с това в него са представени и драматични моменти от житейския път на четиримата крадци, моменти, които водят до промяна.

В специално интервю за Formalno.com Константин Буров  споделя:

Защо избрахте темата за прехода? Не се ли пренасити вече съвременното родно кино с подобни истории?

- Това е важен период в нашата история. Не мисля, че дадена тема може да се изчерпи. Важна е гледната точка към нея. Надявам се, че гледната точка в „Отрова за мишки” за тези години е малко по-различна от вече създадените филми на тази тема.

С какво е по-различен вашият поглед към този период?

- С героите. Те са крадци и възприемат политическите промени по съвсем друг начин, през своя си мироглед.

Лесно ли подбрахте актьорския екип? Помага или повече пречи, ако актьорите са познати лица от телевизионните сериали?

- Проведохме голям и продължителен кастинг. Момчетата, които спечелиха главните роли, се представиха впечатляващо. По принцип държах актьорите да са неизвестни лица. Иронията е, че не познах Иван Панайотов, макар че бях гледал „Столичани в повече”. Разбрах кой е чак след като го одобрих.

Къде са правени снимките?

- Почти изцяло в София и района около нея.

Кои са последните три български филма, които изгледахте с удоволствие?

- „Аве”, „Последната линейка на София”, „Правилата на ергенския живот”

Коя е най-смелата ви мечта?

- Да продължа да правя кино.

„Отрова за мишки или как да си направим банка” беше представен с премиера на 14 октомври, а от 17 ще тръгне и по кината в България.

А ето и линк към трейлъра на филма:
https://www.youtube.com/watch?v=PzqSidOAaKU

Мрачното въображение на Тим Бъртън във "Винсънт"

Запознайте се с Винсънт! "Винсънт" е една от ранните анимации на Тим Бъртън. В начaлото на своята кариера, през 1982 г. знаменитият режисьор работи като аниматор за Дисни. Нетрадиционният стил на Бъртън обаче не се вписва в естетиката им, затова той решава да направи свой самостоятелен проект. Така се ражда и късометражната черно-бяла стоп моушън анимация, която нарекъл "Винсънт". Бъртън намира нещо освобождаващо в процеса на стоп моушъна. 

А какво всъщност е стоп моушън? Това е кинематографична техника, чрез която статични предмети изглеждат в движение. Често се използват кукли, с които се създава един умален театър. Стоп моушънът е игра с "оживели" кукли, които създават реалното усещане за движение по екрана.

Филмът "Винсънт" разказва историята на 7-годишно момче, което иска да бъде Винсънт Прайс - актьор, участващ в хорър филми. Той прави експерименти върху своето куче и е обсебен от разказите на Едгар Алън По. Четенето замъглява съзнанието на младежа и той започва да си въобразява, че е страдащ за любимата си творец. В анимацията са интерпретирани части от "Гарванът" на По. В края на филма ужасеното момче е измъчвано от въображаемия си свят. Цитиран е и текст от "Гарванът", докато героят лежи на пода, вярвайки, че е мъртъв.

Анимацията е базирана на поема със същото име написана от Бъртън. Филмът е 6 минути и сам Винсънт Прайс води повествованието. По-късно той се появява и в хитовия филм на Тим Бъртън "Едуард Ножиците". Късометражният филм е изпълнен с големи дози от игривото и мрачно въображение на режисьора. 

Дискусионен клуб "София Филм Фест за учащи"

Днес (18. 09.) започва новият семестър на Дискусионен клуб "София Филм Фест за учащи", така че стягайте раничките и към Дом на киното за 19-тото му издание!

Клубът е проект на Фондация Арт Фест и финансиран от Програма "Европа" на Столична община. Има за цел да образова младите в сферата на кинокултурата чрез селекция от важни български и световни заглавия, които режисьорът Георги Дюлгеров и киноведът Антония Ковачева ще разясняват за младата публика след всяка прожекция и дискусията може да започне!

За първи път в рамките на клуба ще се проведе и Семинар по културен мениджмънт, който цели да създаде умения за създаване и разпространение на културни проекти и програми, както и да изгради активна позиция по отношение на културните събития.

В рамките на Дискусионния клуб можете да видите следните прожекции:

18 септември – 18.00
„Живот почти прекрасен”, режисьор Светослав Драганов (откриване)

22 септември – 18.30
„Преди полунощ”, режисьор Ричард Линклейтър

29 септември – 18.00
„Великата красота”, режисьор Паоло Сорентино

6 октомври – 18.30
„Ловът”, режисьор Томас Винтерберг

20 октомври – 18.30
„Кутия за храна”, режисьор Ритеш Батра

27 октомври – 17.30
„Краят на омагьосания кръг”, режисьор Феликс ван Хрунинген

3 ноември – 17.30
„Валенса: човек на надеждата”, режисьор Анджей Вайда

10 ноември – 18.00
Семинар по културен мениджмънт

17 ноември –17.00
„Отчуждение”, режисьор Милко Лазаров

24 ноември – 17.00
„Срещи на сляпо”, режисьор Леван Когуашвили

1 декември – 18.30
„Хиляда пъти лека нощ”, режисьор Ерик Попе

8 декември – 18.30
„Квартет”, режисьор Дъстин Хофман

15 декември –18.00
„Последните черноморски пирати”, режисьор Светослав Стоянов

Повече за програмата тук. Приятно гледане!

115 години от рождението на "краля на съспенса"

"Нищо не би могло да ми попречи да заснема този филм, защото любовта ми към киното е по-силна от какъвто и да било морал"

Хичкок

Днес се навършват 115 години от рождението на Алфред Хичкок, който стои на челно място в историята на киното.

Негово Величество Кралят на съспенса е роден на 13 август 1899 г. в Лондон.

Четири от неговите филми се нареждат в топ 50 на класацията на 250- те най-хубави филма за всички времена, която е съставена от зрителите на IMDB.

Известен е на българските зрители с филми като "Птиците", "Ребека", "Непознати във влака", "Шемет", "Север-севрозапад", "Психо" и други.

Той изгражда свой специфичен и разпознаваем режисьорски стил. Подтиква зрителя да се идентифицира с камерата, която се движи по начин, имитиращ нечий поглед. Хичкок манипулира чувствата на публиката като усилва тяхната тревога, страх и съчувствие.  Наречен е "кралят на съспенса" заради напрежението, което създава в своите филми.

Известен факт за него е афинитетът му към блондинки. Именно затова главният герой винаги е придружаван от такива. 

Алфред Хичкок и Типи Хедрен

Работи със звезди от световна велична като Грейс Кели, Ингрид Бергман, Кари Гранд, Ким Новак, Марлене Дитрих и други. 

Въпреки че Хичкок не е получавал "Оскар" за режисура, безпорен факт е, че е оставил изключително и разнообразно творчество.

Вестник "Дейли Телеграф" го определя като: „Безспорно най-великият кинорежисьор, появил се на тези острови, Хичкок прави повече от всеки друг за оформянето на съвременното кино, които би било напълно различно без него. Неговият усет беше към повествованието, безмилостно прикривайки ключова информация (от своите герои и от нас) и ангажирайки емоциите на публиката, както никой друг.“ .

А ето и едно кратко представяне на неговите филми.

За да научите повече за великия режисьор, може да се насладите и на биографичния филм за него, който излезе през 2012 г.

"Чаплин"

"Чаплин е британски комедиант, който става една от най-ранните и велики звезди на Холивуд." Може да ви звучи нереално, но това е, което е написал самия Чарли в своята автобиография.

"Чаплин" е биографичен филм от 1992 г., вдъхновен от живота на британския комедиант Чарлз Чаплин. Режисьор на филма е Ричард Атънбъроу, който е известен на българската публика с филми като "Джурасик парк", "Елизабет", "Ганди" и други.

Филмът е направен по мотиви от Чаплиновата книга  "Моята автобиография"  и книгата на Дейвид Робинсън "Чаплин. Живот и изкуство". 

В него можем да се насладим на отличната актьорска игра на много от днешните известни имена в киното. В главната роля се превъплъщава Робърт Дауни Джуниър. Самата Джералдин Чаплин твърди за неговата игра: “Не съм мислила, че някой може да изиграе татко. А Робърт не играе, той е Чаплин!”. Както е известно тя е дъщеря на Чаплин от брака му с Уна О'Нийл, а във филма се въплъщава в образа на своята баба. Други известни лица на съвременното кино, които можем да видим тук са: Дан Акройд, Мариса Томей, Мила Йовович, Антъни Хопкинс, Пенелъпи Ан Милър, Даян Лейн.

За два часа и половина виждаме малкия Чарлз от първото му излизане на сцената в Лондон, през екранния му триумф, множеството му бракове и така до 83-тата му година, когато получава "Оскар" за цялостно творчество в Лос Анжелис. 

Атънбъроу се опитва да проследи невидимите нишки, от които е изплетена човешката съдба. Едновременно с това той вплита и темата за самотата и желанието за обич и топлина. Това е един филм, който представя човека в кожата на гения. 

Във филма можем да видим и откъси от великите филми на Чаплин, като "Великият диктатор", "Светлините на града", "Хлапето" и други.

"Чаплин" е успешен опит да се улови и покаже духа на гения, политическата атмосфера на различните епохи, а също така и историята на Холивуд. Филмът определено си заслужава гледането!

Трейлър: https://www.youtube.com/watch?v=xBh_5F3aXTI

Дългият път към дома

„Дългият път към дома” (2013) е филм на българската актриса, режисьор и сценарист Боряна Пунчева. Това е един сериозен успех за новото българско документално кино от гледна точка на проблемите, заложени в него, умелите монтажна режисура и операторска работа.

Боряна Пунчева

Във филма има архивни материали, които обогатяват и допълват фактологично историята (разказна чрез него), но най-вече това е един проблемен филм, поради социалния си характер.

Разказана е историята на едно ромско момче – Илия, което е изоставено в дом, от който по-късно е осиновено във Франция. Илия бавно и мъчително започва да изгражда френския си живот, но така и не успява да забрави миналото си. Травмите от детството се оказват по-труднопреодолими, отколкото може да се предполага. Липсата на яснота за произхода му не му позволява ясно да види пътя пред и към себе си. Затова, при навършване на пълнолетие, решава да издири биологичната си майка и да се срещне с нея и седемте си братя и сестри. Покрай основната сюжетна линия, развиваща се около Илия, се вмъкват и други с още няколко деца (ромчета), които също биват осиновени в чужбина.

Това е дълбоко емоционален филм, който разглежда един много сериозен проблем в България – изоставените деца. Показвайки кадри от миналото им, техни спомени и настояще, ясно си проличават травмите, които липсата на дом и семейство нанасят на чувствителната детска психика. На тези деца е даден един по-добър шанс в живота, но заедно с това и терзанието от въпроса „Защо са ме изоставили?”. „Дългият път към дома” е един демократичен филм в своята антидискриминационност. Децата са от малцинствена група, за България, но това не интересува техните чуждестранни осиновители, защото те са убедени, че всички хора са равни и децата са си деца навсякъде – невинни и нуждаещи се от любов. Давайки им нов живот, осиновителите ги адаптират към тяхната среда и така може да видим как Илия прилича повече на французин (елегантен и възпитан), отколкото на български ром. Това е и посланието на филма, освен осъждането на изоставянето на деца. Загатнато е колко важна е средата, в която растат нашите деца и как всички проблеми, които са свързани с малцинствата, могат да бъдат преодолени, полагайки усилия за тяхното образоване и даване на друга перспектива за един по-добър начин на живот. Това е хуманитарната нишка, която ни напомня, че всички сме равни и можем да живеем в разбирателство. Така личната драма на момчето и майка му (както и на другите деца),  е изведена от авторите на общочовешко ниво.

Заглавието на филма - „Дългият път към дома” може да се тълкува като знак за индивидуално пътуване към корените и преоткриване на загубената част от себе си, тази обвързана с дома. Но освен това, заглавието напомня и един друг филм със същото заглавие, лентата на режисьора Ричард Пиарс, в главните роли - Упи Голдбърг и Сиси Спейсек. Там е показана борбата на чернокожите за равенство и бойкота на автобусите, организиран от Мартин Лутър Кинг. Социалният проблем на мацинствените групи е донякъде сходен, въпреки че българският филм не е филм за борбата, а за преосмислянето. Дали е по-добре да задържиш детето си, или да го изоставиш с надеждата, че някой ще му даде повече от теб? Дали с по-добрия шанс не го лишаваш от нещо друго? Думите, които иска да изрече на биологичната си майка едно от децата дават отговор: „Деца не се изоставят!”.

Филмът разчувства с истинността си. На екрана има истински сълзи на истински хора, които преживяват своя катарзис пред камерата. Близките кадри, уловени от оператора, Цветан Недков, потапят зрителя в света на хората, на които липсват думи, но очите им говорят вместо тях. Сълзите на майките, на децата, на хората, опитващи се да им помогнат, на зрителите в кинозалата, доказват, че в "Дългият път към дома" е поставен проблем, който вълнува и е актуален и в българската, и в европейската действителност.

"Лошото дете на киното"

Ларс фон Триер е наречен от критиката „лошото дете на киното”, заради специфичния стил, с който прави филмите си и поради факта, че се опитва да се придържа към класическите модели в киното.

С творчеството му се запознахме на тазгодишния София филм фест. Неговите филми са определени за доста скандални. Той застъпва идеята за завръщане на правдоподобните истории в киното и отхвърля техническите и изкуствени мотиви от филмите.

Ларс фон Триер се стреми да се разграничи от комерсиализма в киното и търси сериозни теми, които са болезнени за света днес, поглед към световете, които крием в себе си. 

През творческата си кариера създава няколко трилогии. Всяка от тях е с различна тематика.  Първата е посветена на Европа и е съставена от филми, започващи с буквата „Е”  - „Елемент на престъплението”, „Епидемично” и „Европа”. След 1995 г. той създава трилогия посветена на доброто, носеща името „Златно сърце”, в която влизат „Порейки вълните” (1996г.), „Идиотите” (1998 г.) и „Танцьорка в мрака” (2000 г.). Има посветена трилогия на депресията, в която са включени филмите: „Антихрист”, „Меланхолия” (2011 г.) и най–новият му проект „Нимфоманка” (2013 г.).   Остава незавършена трилогията му за Америка, включваща филмите „Догвил” и „Мандерлей”.

Може да се каже , че Ларс фон Триер обича да нарушава жанровите канони. Пародира всички жанрове в киното - военния, детективските филми, мелодрамата, мюзикъла, гангстерския трилър, комедията, филмите на ужасите, а също така и апокалиптичното кино с филма „Меланхолия“.

Ще се разгледаме три от филмите на датския режисьор.

„Порейки вълните” (1996 г.) е филм, който печели много филмови награди, най–вече за актьорската игра в него.  Целта му е да раздроби на малки парчета темата за любовта, секса и крайната привързаност. Той е една ода на любовта, на вярата, на изкуплението. Една история, която ни кара да се запитаме кое е правилно и кое е грешно в суровата действителност, в която живеем. Филмът е една реалистична творба, посветена на вътрешния свят на човека. В него датският режисьор засяга и темата за дълбоката вяра.  Именно затова и първоначално той е бил озаглавен "Вездесъща любов".  Актьорската игра е брилянтна. Главните роли са поверени на Емили Уотсън и Стелан Скарсгард.

"Идиотите" (1998г.), както и "Порейки вълните", е причислен към трилогията на Триер за доброто.

 Всичко се върти около младите хора, които искат да избягат от реалния живот. Чрез тази игра, както я наричат всички,  всеки един от тях носи своите проблеми вътре в себе си. Всички се правят на луди през цялото време. Това е подигравка със съвременното обществото. Ларс фон Триер се опитва да ни покаже, че всички сме човешки същества и че с всеки трябва да се отнасяме по еднакъв начин. Всеки заслужава уважение независимо дали е идиот или луд.

"Идиотите" е една от най–шокиращите му творби. В този филм е показано грозното лице на модерното общество, което е издигнало в култ хедонизма, консуматорския нагон и егоизма. Това е една сатира, която остро критикува съвременния морал на обществото, деградацията му и оскотяването на хората.

През 2011 г. на екран излиза филмът „Меланхолия”. Основен мотив във  филма е депресията. Самият режисьор казва:  „При мен всичко започва със страха.”. Страхът обаче води до депресия, а след нея идва меланхолията, която е болезнено състояние на угнетеност, потиснатост и тъга.  

Самият Триер обяснява, че филмът не е съсредоточен върху края на света, а по-скоро върху душевното състояние на човека. Депресията, която обхваща човешката душа. Във филма виждаме ясни препратки към Шекспир. Английският драматург, въпреки че е живял доста преди Триер, създава също меланхоличен тип персонаж – принц Хамлет от едноименната трагедия. 
Двата женски персонажа в "Меланхолия", изиграни от Кирстен Дънст и Шарлот Генсбург, впечатляват изключително много. Актрисите са все едно две половини на ябълка, допълват се изцяло. Смесица на въображение и реалност.

Голото тяло тук отново е на показ. Това се явява  обща черта на всички  филми на Ларс фон Триер. Сексът за него не е свързан с любовта, а по-скоро с насилието, унижението (в „Порейки вълните”)  и предизвикателство към обществото (в „Идиотите” и „Меланхолия”). Това обикновено предвещава някаква катастрофа в живота на хората.

Филмите на Ларс фон Триер излизат от рамките на баналното и тривиалното. Пародира и осмива обществено приетите норми, като им се противопоставя.