Дългият път към дома

„Дългият път към дома” (2013) е филм на българската актриса, режисьор и сценарист Боряна Пунчева. Това е един сериозен успех за новото българско документално кино от гледна точка на проблемите, заложени в него, умелите монтажна режисура и операторска работа.

Боряна Пунчева

Във филма има архивни материали, които обогатяват и допълват фактологично историята (разказна чрез него), но най-вече това е един проблемен филм, поради социалния си характер.

Разказана е историята на едно ромско момче – Илия, което е изоставено в дом, от който по-късно е осиновено във Франция. Илия бавно и мъчително започва да изгражда френския си живот, но така и не успява да забрави миналото си. Травмите от детството се оказват по-труднопреодолими, отколкото може да се предполага. Липсата на яснота за произхода му не му позволява ясно да види пътя пред и към себе си. Затова, при навършване на пълнолетие, решава да издири биологичната си майка и да се срещне с нея и седемте си братя и сестри. Покрай основната сюжетна линия, развиваща се около Илия, се вмъкват и други с още няколко деца (ромчета), които също биват осиновени в чужбина.

Това е дълбоко емоционален филм, който разглежда един много сериозен проблем в България – изоставените деца. Показвайки кадри от миналото им, техни спомени и настояще, ясно си проличават травмите, които липсата на дом и семейство нанасят на чувствителната детска психика. На тези деца е даден един по-добър шанс в живота, но заедно с това и терзанието от въпроса „Защо са ме изоставили?”. „Дългият път към дома” е един демократичен филм в своята антидискриминационност. Децата са от малцинствена група, за България, но това не интересува техните чуждестранни осиновители, защото те са убедени, че всички хора са равни и децата са си деца навсякъде – невинни и нуждаещи се от любов. Давайки им нов живот, осиновителите ги адаптират към тяхната среда и така може да видим как Илия прилича повече на французин (елегантен и възпитан), отколкото на български ром. Това е и посланието на филма, освен осъждането на изоставянето на деца. Загатнато е колко важна е средата, в която растат нашите деца и как всички проблеми, които са свързани с малцинствата, могат да бъдат преодолени, полагайки усилия за тяхното образоване и даване на друга перспектива за един по-добър начин на живот. Това е хуманитарната нишка, която ни напомня, че всички сме равни и можем да живеем в разбирателство. Така личната драма на момчето и майка му (както и на другите деца),  е изведена от авторите на общочовешко ниво.

Заглавието на филма - „Дългият път към дома” може да се тълкува като знак за индивидуално пътуване към корените и преоткриване на загубената част от себе си, тази обвързана с дома. Но освен това, заглавието напомня и един друг филм със същото заглавие, лентата на режисьора Ричард Пиарс, в главните роли - Упи Голдбърг и Сиси Спейсек. Там е показана борбата на чернокожите за равенство и бойкота на автобусите, организиран от Мартин Лутър Кинг. Социалният проблем на мацинствените групи е донякъде сходен, въпреки че българският филм не е филм за борбата, а за преосмислянето. Дали е по-добре да задържиш детето си, или да го изоставиш с надеждата, че някой ще му даде повече от теб? Дали с по-добрия шанс не го лишаваш от нещо друго? Думите, които иска да изрече на биологичната си майка едно от децата дават отговор: „Деца не се изоставят!”.

Филмът разчувства с истинността си. На екрана има истински сълзи на истински хора, които преживяват своя катарзис пред камерата. Близките кадри, уловени от оператора, Цветан Недков, потапят зрителя в света на хората, на които липсват думи, но очите им говорят вместо тях. Сълзите на майките, на децата, на хората, опитващи се да им помогнат, на зрителите в кинозалата, доказват, че в "Дългият път към дома" е поставен проблем, който вълнува и е актуален и в българската, и в европейската действителност.