През 1978 г. (когато е на 29) Мураками отива да гледа бейзболната среща между
Yacult Swallows и
Hiroshima Carp. В момента, в който
Дейв Хилтън удря топката, Харуки Мураками осъзнава, че може да напише роман,
връща се вкъщи, сяда и го написва. С него печели Gunzou Literature Prize, а произведението е „Чуй как пее вятърът” (1979 г.). Преди това авторът споделя, че не е написал нито ред и не му е минавало през ума, че някой ден ще е един от най-популярните съвременни японски писатели, но нещата за него просто се случват. След като веднъж вълната е отприщена, той не спира да пише и да развива стила си.
 |
| Мураками е вторият отляво. Заедно с жена си в Кеймбридж. |
През 2013 г. излиза последният му роман „Безцветният Цукуру Тазаки и неговите години поклонничество”. Все още не е преведен на български. На английски се очаква да излезе през август 2014 г. Дано скоро го видим и в българските книжарници!
За себе си и своето творчество авторът казва –
„Аз пиша странни истории.
Не знам защо харесвам странността толкова. Аз лично съм много реалистичен човек. Не вярвам в нищо от Новата вълна – прераждания, сънища, таро, хороскопи. Не вярвам в нищо такова въобще. Събуждам се в 6 сутринта и лягам в 10, тичам всеки ден и плувам, храня се здравословно. Аз съм голям реалист. Но когато пиша, пиша странно. Това е много особено. Когато започвам да ставам все по-сериозен, ставам и все по-странен. Когато искам да пиша за реалността на обществото и света, получава се странно. Много хора ме питат защо, но и аз не мога да отговоря.”
На български са преведени:
„Спутник, моя любов”: Понякога си толкова сладък. Като Коледа, летните ваканции и новородено кученце, всичко наведнъж.”, „— Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло. Разбираш ли за какво говоря?”
„Норвежка гора”: „Ако четеш само книгите, които всичко останали четат, можеш да мислиш единствено, каквото всички останали мислят.”
„Кафка на плажа”: „Когато обичаш някого, ти търсиш липсващата половинка от себе си. Затова, когато мислиш за любимия човек се натъжаваш.Сякаш се връщаш в стая, с която са свързани скъпи спомени и в която отдавна не си бил.”, „Колкото повече разсъждаваш за илюзиите, толкова повече те се множат и добиват отчетливи форми. И престават да бъдат илюзии.”, „Нещата извън теб са отражение на онова, което е в теб, и обратно. И когато навлизаш в лабиринт извън теб, в същото време попадаш в лабиринта вътре в теб. Доста опасно е."
„Хроника на птицата с пружина”: „Когато излезеш от бурята, няма да бъдеш същия човек, който беше, преди да влезеш. Точно затова е самата буря.”
„На юг от границата, на запад от слънцето”: „Старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня? Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах, че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани непоправимо другиго, просто като съществува.” „Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ние е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. Обаче тази гранична реалност изисква трета реалност, която да служи за нейно основание. В съзнанието ни се създава една безкрайна верига и в известен смисъл тя е тази, която поражда в нас усещането, че съществуваме. Но понякога тази верига се прекъсва на някое място и тогава човек престава да разбира коя е истинската реалност - тази, която е в единия край на прекъснатата верига, или другата.”
„Преследване на дива овца": „Някои неща се забравят, някои неща изчезват, някои неща умират. Но като цяло това едва ли може да се нарече трагедия.” „Ние не сме китове – и това е единствената важна тема в основата на половия ни живот.” „Точно сега вали сняг. Сняг като люспи от мозъка на друг.”
„Танцувай, танцувай, танцувай”: „Не, не са като хората. При машините чувството е, хм, по- ограничено. По- определено. При хората е различно. Чувството постоянно се мени. Ако например обичаш някого, любовта непрекъснато се преобразува и се колебае. Вечно се пита, преувеличава, губи се, отрича или наранява. И най- лошото е, че нищо не можеш да направиш, не владееш нещата.”, „Единственото, което трябва да направиш е да чакаш. Да седиш мирна и да чакаш момента. Не се опитвай да променяш нищо насила, просто наблюдавай как се развиват нещата. Постарай се да ги възприемаш непредубедено. Тогава съвсем естествено ще разбереш как да постъпиш. Но всички постоянно са заети. Прекалено талантливи са, затънали са в работа. Прекалено погълнати от себе си, за да мислят непредубедено.”
„Страна на чудесата за непукисти и Краят на света”: „- Как е възможно съзнанието, духът да са толкова несъвършени? - усмихва се жената.
Аз си поглеждам ръцете. Окъпани в лунна светлина, те приличат на статуи, които ей така, без причина са изваяни съразмерни.
- Може и да са несъвършени – казвам - но остават следи. И ние можем да тръгнем по тях, както по стъпки в снега.
- Накъде отвеждат те?
- Към самите нас - отвръщам аз - Духът е точно това. Без дух нищо не води наникъде.”
„След мръкване”: „Изобилната сутрешна светлина измива всяко кътче на света, безплатно.”, „Новият ден почти е дошъл, но старият все още влачи тежките си фусти.”
„1Q84”: „Никога не можеш да научиш абсолютно всичко за другия. Надали и Бог би успял”. „Човешката памет се състои от индивидуалната памет и колективната ни памет. Двете са тясно свързани. Историята представлява колективната ни памет. Отнемат ли ни тази колективна памет – пренапишат ли я, – губим способността си да опазим нашето истинско „аз”. „Не забравяй, че сме държавна служба и ни плащат, за да правим нещата максимално сложни.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар