"Когато го питаха как върви семейният живот, баща ти казваше като истински строителен инженер: "По план график".
А аз се бях надявала да тръгне по ноти."
Езикът е мелодичен, задъхан, звънлив, всяка дума е на точното място, всяко изречение казва достатъчно много или загадъчно малко. Чудесен стил, който сам по себе си може да направи от всеки разказ увлекателна история. Но тук случаят не е такъв, тук е в пъти надскочено. Главната героиня Катерина (авторката в редица интервюта признава, че има биографични елементи в книгата) започва разказа тъжно - от смъртта на своето "голямо гръцко момче Полихронис", мъжът, за когото се е омъжила не много отдавна и от когото има дете.
От този трагичен момент тя започва бавно да ни въвежда в голямата балканска история, във водоврътежа от роднински връзки, съдби, едно изящно родословно дърво, оплетено в митове и легенди. Има гръцки богини и богове, свръхестествени елементи, арехтипи, сенки, души, народни поверия, суеверия...
– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.
– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че й се сърдя.
– Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.
– Хм.
Замислих се.
Не харесвам изтъркани изрази като „народна мъдрост“. Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.
– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.
– Когато сънува, че майка му е умряла. Защото…
– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.
Книгата е обръщение на майката към сина, лична изповед, която чрез историите на предците казва за живота повече, отколкото който и да е философски труд. Тук ще срещнем и мойрите - богините на съдбата, дъщери на Зевс и Темида. Те предат нишките на съдбата на всеки смъртен - Клото е най-младата от тях, тя често е изобразявана с вретено в ръка, тъй като преде нишката на живота; Лахезис е средната сестра, която превежда тази нишка през всички преваратности в съдбата на човек, изобразява се със свитък; Атропос е най-голямата, тя отрязва нишката на живота, когато дойде време човек да умре, изобразявана е с везни в ръка, в косите си носи смъртта... Трите мойри се появяват в "Гръцко кафе", за да докажат на смъртните хора, че нищо не е в техните ръце, че съдбите им се предначертани и, ако дръзко предизвикат боговете, както прави Полихронис, Атропос може да среже нишката предварително...както и прави.
Съжалявам, че не присъствах на премиерата на книгата и не се запознах с Катерина Хапсали. Колкото повече научавам за нея, толкова повече се удивлявам от силата на духа й. "Гръцко кафе" направи фурор изключително бързо, една много успешна дебютна книга, която ще ви уязви, уплаши и приласкае.
"Всъщност „Гръцко кафе” е разказ за Балканите, за границите на Балканите – парадоксално свързващи и разделящи. Тях историята немилостиво изпитва, завихряйки в странно безредие разпокъсани човешки животи, национални комплекси, архетипи, разтърсващи страсти на устояващи мъже и жени, горди жестове, сдобиващи се с ценност чрез белезите от раните... Но преди всичко това е разказ за границите в самите нас, за границите в съзнанието, които и днес упорито укрепват собствените си територии и чието преодоляване винаги е свързано с травмата – на миналото и на паметта."
