Нашата стая

Тъжно е това, че тъгата естествена
има устни и благоприличие.
Не излизай... Думите се разместиха
и в сложна инверсия скитат.
Не излизай – тъгата си няма убежище
освен няколко книги на рафта.
Прочети ги след малко... И скрежът
върху листите ще порасне.
И мисли за метафори, прекосили конкретното
и реално до капка пространство.
Има няколко разлики – и те са цветни
приумици в нашата стая.
Едно цветно обръщане на съня към лицето.
Едно копче, избягало в ъгъла.
И едно изумително усилие двете
тела да поглъщат мълнии.
Не ходи до прозореца... Остави го на времето
и на гълъба, който сияе.
Ако винаги има поне три отражения,
нека с тебе това да не знаем.
Не размествай понятия. Премести закачалката,
както правиш със всичко наоколо.
Тези шапки са вече чупливо кристални.
И са шапки от друга посока.
Аз не крия, че слизам като болно растение
и край въздуха сядам откъснат.
Не излизай. И не спирай да мислиш над мене
с прежълтели от прелистване пръсти.
Прочети ме – ако искаш да бъда прочетен.
И щом стигнеш до нещо замаяно,
донеси ми дъжда... Целуни ми хрилете
и тогава изплувай от стаята.

Николай Милчев