Гълъбовото перо на Людмила Исаева

Присетих се за една позабравена поетеса и редактор, за която почти не се пише, още по-малко пък се преиздава - Людмила Исаева.

Едно от онези имена, които ми се струва, че винаги ще събират несправедливо прах и ще бъдат подминавани и от читателя, и от критиката. Замислих се колко са известните български авторКИ – на първо четене всеки знае Багряна, Дора Габе, Леда Милева, Блага Димитрова...и дотам. Може би някой ще се сети и за Фани Мутафова, току-виж Яна Язова и Бленика. Ако не говорим за съвременните ни писателки (Виргиния Захариева, Радостина Ангелова и т.н.), излиза че в периода 1900-2000-та година имаме само 5-6 отличили се имена. Е, време е да отворим скрина!

Коя е Людмила Исаева?

Тя е не само съпруга на известния си мъж – Младен Исаев, за когото мисля да пиша друг път. Тя е редактор, автор на десет стихосбирки, сътрудник на Радио София. Последната й стихосбирка е "Сбогом на слънцето" и излиза малко след самоубийството й през 1991 година, 4 месеца след смъртта на съпруга й. В едно от стихотворенията в тази книга тя сякаш описва това, което ще извърши: „Тогава какво ми остава, Господи? Преди да кажа "сбогом" на слънцето - като висша твоя милост - да изпия до дъно горчивата чаша, след която няма събуждане. Сега, след като всичко разбрах, осъзнах, проумях...“.

Редакторът й Иван Методиев пише: "Това е последната авторска книга на Людмила Исаева. Последното дело, което е бързала да завърши, преди да се приобщи към плеядата трагично напуснали ни поети. Работата на редактора в случая се свежда само до това да не се допусне промяната дори на една запетайка от текста така, както ни е оставен. Дано очите и ушите на идващите поколения бъдат повече отворени за доброто, отколкото са нашите очи и уши".

Ако успея да отворя очите и ушите поне на няколко души за нейните стихове, ще бъда доволна. Подбрах три:

Гълъбово перо

Тихо е. Тъжно е. Птици прелитат...

На ревера ми - гълъбово перо.

От това, че погледна дълбоко в очите ми,

не очаквам нищо добро.

Нещо силно и властно във мене приижда -

как ще го понеса?

По-добре да умра, само ти да не виждаш

тази издайническа сълза.

Виждам твоята тъмна глава да почива

върху смуглите ми колене.

Някога вярвах това, че го има,

сега вече - не.

И защо? За какво? - Ти не питай, не питай...

Приеми ме с гълъбово перо.

Но е тъжно това, че ме гледаш в очите,

а не чакам аз нищо добро.

Внезапни строфи

Арестувайте моите мисли! -

Недостойните, плахите, низките...

Отчаяните и страхливите.

Малодушните, тъжно-горчивите...

Арестувайте моите мисли!

Арестувайте ги! - Без милост и без пощада,

по луна изведете ги на площада

като бойци, недостойни за боя,

като войници, напуснали строя...

Арестувайте моите мисли!

Уморени от битки горчиви,

от удари тежки и несправедливи,

с нерадостна орис белязани,

със мъчна обич наказани,

те, станали зли и нещастни,

започват да стават опасни.

Арестувайте моите мисли!

Те нямат право да се предават,

те нямат право да се съмняват

в Разума, Слънцето и Доброто

и в хармонията на естеството.

Арестувайте ги, преди да е късно -

преди в краткия миг на самотност -

те в нищото лек да потърсят...

Хора,

в името на Живота,

арестувайте моите мисли!

Елегично стихотворение

На Станка Пенчева

... А казват, че от обич се умира!

От тази истинска любов неповторима,

дошла като повеля на съдбата

да бъде благослов или разпятие.

Любов със свойта жертвеност велика

и с туй, че нищо тя не иска и не пита;

любов нечакаща ни зов, ни снизхождение,

на смърт осъдена от своето рождение;

любов без минало, без бъдеще, без нищо

едно затворено в гърдите пепелище.

... А казват, че от обич се умира

тогаз, кажете, как съм още жива?