„И всичко стана
луна” на Георги Господинов е една от малкото книги, която успя искрено да ме
изненада – не съм любител точно на разказите, винаги ме е дразнило в тях това,
че влизаш в историята и твърде бързо тя приключва, оставят ми горчив привкус, недовършен.
„Лунните” истории на Господинов обаче ме плениха веднага – всяка дума беше
точно на мястото си, персонажите бяха толкова истински и пълнокръвни, че ги
усещах до себе си, сякаш ги познавах от
дълги години и сега просто научавах повече за живота им. Харесвам книги, които ме карат да мисля, а тази е точно такава – след всеки разказ се спирах, за да разсъждавам над събудилите се в мен въпроси и да се наслаждавам на отговорите. Чувствата, които се пораждаха от описаните закъснели срещи, от апокалиптичните картини, тъжните самоубийства, веселите случки, забавните диалози, душевните катарзиси, са много повече, отколкото човек може да очаква да получи от 168 страници.
Когато затворих
книгата и въздъхнах дълбоко, наистина ми се стори, че всичко стана луна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар