"Once upon a time..." или приказката на Лора

Приказките стремглаво навлизат в нашата реалност благодарение на обектива (или окото) на Лора Радкова и нейната първа самостоятелна изложба „Once upon a time…” („Имало едно време...”). Фотографиите се намират в „Галерия 1908” и могат да бъдат видени до 30. 06. 2014 г. Изложбата е част от Месеца на фотографията и е осъществена съвместно с Природонаучния музей. Това, което въображението на Лора оживява по един безспорно красив начин, са шест приказки с главни герои животни (по Андерсен и Братя Грим), които представляват триптихи (човекът, животното и историята между тях). Съвременните технологии във фотографията и визуалните изкуства позволяват да видим по нов начин любимите ни детски приказки и да ни запленят отново (независимо от възрастта ни).

Самата създателка е не по-малко интересна от прекрасните си творения. Лора Радкова е завършила бакалавърска програма „Фотография“ в НБУ и завършва магистърска програма „Литература, кино и визуална култура" в СУ. До момента е участвала в немалко колективни изложби: ”Студентски мигове” в НБУ (2008 - 2009 г.), „Yong Creative Chevrolet” в хотел  „Хилтън” (София 2009г.), „Местата, в които /не/ живеем” към „Международни фотографски срещи” (Пловдив, 2010г.), в европейското състезание „Yong Creative Chevrolet”, секция „Фотография” (София 2009г.), в арт-фестивал за цялостно изготвяне и обработване (на живо) на финален рекламен кадър за „Mercedes  GLK” (София 2008г.). Сред другите превъплъщения на Лора са на арт директор към късометражен игрален филм  „Познаваме ли се?”, който е взел участие на „София Филм Фест” през 2010г., както и като оператор на част от документален филм за реге и рага културата в България „Sofia-Kingston-Babylon”, 2013г.

Лора задоволи и личното ни любопитство в следния разговор:

Защо избра за тема „Once upon a time...”?

Темата на изложбата е обвързана с визията на едни от най-популярните детски приказки, защото първоначално фотографиите бяха замислени като част от проект с участието на Националния Природонаучен Музей. Проект, който да популяризира постоянната експозиция на музея. Проект, който да комбинира визуален разказ на приказката, с нов прочит на същата приказка с добавяне на научни факти за животното-главен герой. „Имало едно време...“ беше най-логичното заглавие за мен, при положение, че тематиката е приказна, а и когато хората чуят подобно заглавие, веднага се появява асоциация с вълшебните приказки, с детството...

Вярваш ли в приказки?

Вярване не е точната дума. Една от основните функции на приказките е да предават и преразказват архетипови модели на поведение и на разбиране за света на идните поколения по занимателен и вълнуващ начин. Чрез приказките и тяхното повторение децата от малки се учат на основните проблеми, които им предстоят да разрешават, когато пораснат, учат се как да ги разпознават, как да реагират и какво могат да очакват от другите. Вълшебните приказки имат една обща структура, функции, главни действащи лица, но постоянно променят своя облик при всяко следващо преразказване, обогатяват се с варинти, различни влияния, за да достигнат до съвременния си вид.

Следващи проекти?

Имам идея за следващ фотографски проект, който ще бъде съвсем различен както като тематика, така и като визия от нещата в настоящата ми изложба. Определено ще е по-мрачен проект. Друго бъдещо начинание е късометражен художествен филм, който подготвям за магистърската си защита. Сценарият е почти готов, но постоянно търпи промени, като се надявам скоро да се стигне до краен вариант и да започнат снимките по него.

Откъде черпиш вдъхновение?

Вдъхновението си често черпя от литературата, киното, изобразителното изкуство, от фотографията. Доставя ми удоволствие да комбинирам и смесвам образи от различни сфери на изкуството и затова не мога да сложа ясни граници на източниците си на вдъхновение. Понякога работя само с идеи, в следствие на които се ражда образ, в други случаи е точно обратното – визията на бъдещите ми проекти предшества цялостната концепция.

Ако искате да се присъедините към приказния свят на Лора, побързайте да посетите „Галерия 1908”.

20 креативни дизайна на чаши за кафе, които трябва да видите

Колко пъти на ден пиете кафе? Веднъж, три пъти или дори може би 5. Пиенето на кафе далеч не е просто консумация на течност, а често пъти то се превръща в любим ритуал. То е повод за почивка, за разговор, ароматът му ни отвежда на приятни места и спомага за доброто ни настроение. Несъмнено, чашата, от която пием кафето си, е от значение за цялостната наслада от малкия ни ритуал. 

Представяме ви няколко креативни дизайна на чаши за кафе, които превръщат пиенето на кафе в преживяване. :)  

Двама в нощта

Бяха млади, много млади още

и да бъдат двамата сами,

срещнаха се в крайнините нощем

при една от новите чешми

с бронзови чучури и с излети

от цимент овални корита,

дето слизат ватманите лете

да разквасят в жегата уста.

Пиха жадно, без да бъдат жадни,

после чак целунаха се те.

Колко бяха усните прохладни!

Тъй е сигур винаги ноще.

Сепнаха се, тихо се засмеха

и усмихнати, ръка в ръка,

напосоки през града поеха

и вървяха цяла нощ така.

Пуста беше улицата няма,

до фенерите със трепет плах

чакаха ги сенките им само,

за да тръгнат заедно със тях.

Стъпките им в сградите заспали

се отекваха, добили мощ,

и до изгрев всички във квартала

ги сънуваха през тази нощ.

1973 г.

Днес, на 12 юни, се навършват 110 години от рождението на българския поет и преводач Атанас Далчев.

"Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема."

.

Харуки Мураками с нова книга? (част II)

През 1978 г. (когато е на 29) Мураками отива да гледа бейзболната среща между Yacult Swallows и Hiroshima Carp. В момента, в който

Дейв Хилтън удря топката, Харуки Мураками осъзнава, че може да напише роман,

връща се вкъщи, сяда и го написва. С него печели Gunzou Literature Prize, а произведението е „Чуй как пее вятърът” (1979 г.). Преди това авторът споделя, че не е написал нито ред и не му е минавало през ума, че някой ден ще е един от най-популярните съвременни японски писатели, но нещата за него просто се случват. След като веднъж вълната е отприщена, той не спира да пише и да развива стила си.

Мураками е вторият отляво. Заедно с жена си в Кеймбридж.

През 2013 г. излиза последният му роман „Безцветният Цукуру Тазаки и неговите години поклонничество”. Все още не е преведен на български. На английски се очаква да излезе през август 2014 г. Дано скоро го видим и в българските книжарници!

За себе си и своето творчество авторът казва –

„Аз пиша странни истории.

Не знам защо харесвам странността толкова. Аз лично съм много реалистичен човек. Не вярвам в нищо от Новата вълна – прераждания, сънища, таро, хороскопи. Не вярвам в нищо такова въобще. Събуждам се в 6 сутринта и лягам в 10, тичам всеки ден и плувам, храня се здравословно. Аз съм голям реалист. Но когато пиша, пиша странно. Това е много особено. Когато започвам да ставам все по-сериозен, ставам и все по-странен. Когато искам да пиша за реалността на обществото и света, получава се странно. Много хора ме питат защо, но и аз не мога да отговоря.”

На български са преведени: 

„Спутник, моя любов”: Понякога си толкова сладък. Като Коледа, летните ваканции и новородено кученце, всичко наведнъж.”, „— Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло. Разбираш ли за какво говоря?”

„Норвежка гора”: „Ако четеш само книгите, които всичко останали четат, можеш да мислиш единствено, каквото всички останали мислят.” 

„Кафка на плажа”: „Когато обичаш някого, ти търсиш липсващата половинка от себе си. Затова, когато мислиш за любимия човек се натъжаваш.Сякаш се връщаш в стая, с която са свързани скъпи спомени и в която отдавна не си бил.”, „Колкото повече разсъждаваш за илюзиите, толкова повече те се множат и добиват отчетливи форми. И престават да бъдат илюзии.”, „Нещата извън теб са отражение на онова, което е в теб, и обратно. И когато навлизаш в лабиринт извън теб, в същото време попадаш в лабиринта вътре в теб. Доста опасно е."

„Хроника на птицата с пружина”: „Когато излезеш от бурята, няма да бъдеш същия човек, който беше, преди да влезеш. Точно затова е самата буря.”

„На юг от границата, на запад от слънцето”: „Старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня? Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах, че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани непоправимо другиго, просто като съществува.” „Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ние е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. Обаче тази гранична реалност изисква трета реалност, която да служи за нейно основание. В съзнанието ни се създава една безкрайна верига и в известен смисъл тя е тази, която поражда в нас усещането, че съществуваме. Но понякога тази верига се прекъсва на някое място и тогава човек престава да разбира коя е истинската реалност - тази, която е в единия край на прекъснатата верига, или другата.”

„Преследване на дива овца": „Някои неща се забравят, някои неща изчезват, някои неща умират. Но като цяло това едва ли може да се нарече трагедия.” „Ние не сме китове – и това е единствената важна тема в основата на половия ни живот.” „Точно сега вали сняг. Сняг като люспи от мозъка на друг.”

„Танцувай, танцувай, танцувай”: „Не, не са като хората. При машините чувството е, хм, по- ограничено. По- определено. При хората е различно. Чувството постоянно се мени. Ако например обичаш някого, любовта непрекъснато се преобразува и се колебае. Вечно се пита, преувеличава, губи се, отрича или наранява. И най- лошото е, че нищо не можеш да направиш, не владееш нещата.”, „Единственото, което трябва да направиш е да чакаш. Да седиш мирна и да чакаш момента. Не се опитвай да променяш нищо насила, просто наблюдавай как се развиват нещата. Постарай се да ги възприемаш непредубедено. Тогава съвсем естествено ще разбереш как да постъпиш. Но всички постоянно са заети. Прекалено талантливи са, затънали са в работа. Прекалено погълнати от себе си, за да мислят непредубедено.”

„Страна на чудесата за непукисти и Краят на света”: „- Как е възможно съзнанието, духът да са толкова несъвършени? - усмихва се жената.
Аз си поглеждам ръцете. Окъпани в лунна светлина, те приличат на статуи, които ей така, без причина са изваяни съразмерни.
- Може и да са несъвършени – казвам - но остават следи. И ние можем да тръгнем по тях, както по стъпки в снега.

- Накъде отвеждат те?
- Към самите нас - отвръщам аз - Духът е точно това. Без дух нищо не води наникъде.”

„След мръкване”: „Изобилната сутрешна светлина измива всяко кътче на света, безплатно.”, „Новият ден почти е дошъл, но старият все още влачи тежките си фусти.”

„1Q84”: „Никога не можеш да научиш абсолютно всичко за другия. Надали и Бог би успял”. „Човешката памет се състои от индивидуалната памет и колективната ни памет. Двете са тясно свързани. Историята представлява колективната ни памет. Отнемат ли ни тази колективна памет – пренапишат ли я, – губим способността си да опазим нашето истинско „аз”. „Не забравяй, че сме държавна служба и ни плащат, за да правим нещата максимално сложни.”

Още за книгите може да видите тук.

Към част I

Харуки Мураками с нова книга? (част I)

„Ню Йорк Таймс” казва: „Мураками е като магьосник, който обяснява какво прави, докато изпълнява номера и все пак те кара да мислиш, че има свръхестествени сили”. Това е усещането от досега до творчеството на Харуки Мураками, за когото „Гардиънс”, от своя страна, пише, че е „сред най-великите живи романисти в света”.

Харуки Мураками е един от най-превежданите и популярни японски автори на нашето съвремие. Книгите му са силно повлияни от Запада, но Изтокът е здраво вкопан в корените на неговите въображаеми светове. Изпълнени са с ирония и успява да ни накара да повярваме в приказното, подобно на древните, когато са се събирали и си разказвали вълшебни приказки, в които отразявали вярванията и инициационните си практики. По този начин техният вълшебен свят достига до нас. В днешно време необикновеното, приказното липсват в забързания свят на всекидневна работа, политически конфликти и икономически кризи. Постижението на Мураками е вмъкването на нещо сюрреалистично някъде в това всекидневие, но толкова органично, че читателят неусетно започва да вярва на малките отклонения от действителността и да потъва в измисления свят. Неговите книги са и критика на японското общество, в което личността се изолира и потъва в застиналото всекидневие, в което единствено работата е важна, а ценностите са в упадък. Мураками се разравя в човешката душа, в най-интимните кътчета, перверзии и инстинкти, оголва човека и го изважда на показ, трансформиран и различен от роботизираните хора. В интервюта споделя – „Аз живея сам и изцяло независим, откакто завърших. Не съм принадлежал към никоя компания или система. Не е лесно да се живее така в Япония.

Преценяван си според това към коя компания или към коя система принадлежиш.

 Това е много важно за нас. В този смисъл през цялото време бях аутсайдер. Беше трудно, но харесвах този начин на живот. Тези дни младите хора предпочитат този начин на живот. Не вярват на никоя компания. Младите хора в днешно време не вярват в нищо въобще. Те искат да са свободни. Тази система, нашето общество, те няма да приемат такива хора. Така че те трябва да бъдат аутсайдери, ако след завършване не влязат в някоя компания.”

Заедно с жена си. Получава награда "Кафка".

Тук се намесва и ролята на автора  – „Ако ти дам правилната история, тази история ще ти даде система за преценяване, с която да различиш грешното от правилното. За мен,

история означава да поставиш своите крака в чужди обувки.

Има толкова много видове обувки и когато поставиш краката си в тях, започваш да гледаш света през други очи.”

Мураками има обикновен живот, който необикновеното му съзнание изпълва със загадки и магия. За разлика от повечето известни личности и писатели Мураками води здравословен начин на живот. Отказва цигарите, започва да тича и дори участва в маратони из целия свят (включително и 100-километровия ултрамаратон в Хокайдо, Япония). Ляга си в 9-10 вечерта и става в 5-6, а понякога и в 4 сутринта, защото

„Нужна ти е сила, за да бъдеш добър писател”.

Бяга, слушайки рок музика, по около 10 км почти всеки ден и плува редовно.

Обожава класическата и джаз музика и притежава колекция от около 40 000 произведения. Към джаза се привързва още на 14 години. Именно музиката се оказва и най-добрият му учител. От нея заимства усещането за ритъм, хармония и мелодия на словото. Слуша и Елвис Пресли, Beatles, Radiohead, Oasis, Coldplay, Gorilaz. Казва, че музиката, като писането, е ментално пътешествие. Повечето си книги насища с музика. Персонажите му слушат определени произведения, които притежават силата да ги преобразят или разширят кръгозора им (особено чрез класическата музика). Други се превръщат в символи. Именува свои книги на песни – „Норвежка гора” е песен на Beatles, която се появява като тема в книгата. Така смесва западно и японско и образува единен, космополитен свят, а произведенията му сами по себе си се превръщат в музика, която докато четеш се лее в съзнанието ти. Обича да чете чуждестранна литература – Чехов, Дикенс, Флобер, Толстой, Достоевски, Вонегът, Керуак. В училищните си години в Кобе си

купува книги втора ръка

(най-вече криминални романи) и от тях научава английски. Съвременни японски автори, които харесва са Рю Мураками и Банана Йошимото. Въпреки сериозните си литературни познания и изчетена библиография Мураками предпочита да не се събира с други автори.

Освен няколко човека в Принстън, никога не е бил част от писателска общност или кръг. Казва, че е самотник (познати го описват като срамежлив) и никога не си е падал по групите, училищата и литературните кръгове. За кръговете споделя, че писателите в Япония са сформирали свое общество, в което той не участва. Според него около 90% от писателите са в Токио и е естествено да образуват подобна общност. „Има групи и обичаи и по този начин един вид са вързани един за друг. Абсурдно е, предполагам.

Ако си писател, автор, ти си свободен да правиш всичко, да идеш навсякъде и това е най-важното за мен.

Затова, естествено, повечето не ме харесват. Не харесвам елитаризма. Не липсвам, когато ме няма.” Когато работи над книга, се осланя предимно на мнението на жена си Йоко, която винаги е първият му читател и критик. Книгите му са в първо лице и така читателят успява по-добре да разбере през какво минава протагонистът. Мураками казва, че

персонажите му преживяват същото, което и той,

докато пише. Същевременно той се оставя те сами да му разкажат историята си. Не влага дълбоки значения в нещата, които пише (въпреки че всеки читател за себе си намира много повече пластове в текстовете му, които може би той сам не подозира, че е заложил). Той свързва писането си с компютърните игри. Казва, че когато пише, той е като програмист и играч едновременно.

Съзнанието му се разцепва на две.

Мураками дискутира със студенти как ние живеем в свят, който представлява реалността, но под нея той е твърдо убеден, че се намира „подземие”. Подобни паралелни светове оживяват в романите му. В допълнение, такъв вид подземие съществува и в неговото съзнание – „Аз имам неща в задната част на ума си, които лежат под съзнанието. Писането за мен е пасивен начин да изкарам тези мисли в мен навън.” А читателят остава с усещането, че от него, от собственото му „подземие”, са изкарани също толкова потискани мисли.

Към част II

6 начина да бъдем по-ефективни

Знаете ли колко дни в седмицата сте действително продуктивни? Хората работят средно по 45 часа на седмица и около 17 от тези часове се считат за непродуктивни. Можем да работим и повече часове, за да компенсираме неефективността, но това ще ни лиши от лично време.

Ще бъде страхотно, ако намерим баланса между работата и личния живот! Как да го направим?

Тим Рефис предлага няколко проверени съвета:

1. Управление на Вашето настроение.

Изследванията показват, че начина, по който започваме деня си, има огромен ефект върху производителността. Ако денят Ви започне веднага с напрегнато впускане в работните ангажименти, това спомага за по-бързото Ви изтощаване. След проучване се установява, че хората, които са в добро настроение и с положителна нагласа преди да извършат дадена дейност, се справят с до 60% по-добре отколкото песимистичните им или неутрални колеги. Оказва се, че мозъците ни са буквално програмирани да изпълняват качествено работата, когато мислите ни са положителни. Т.е. започвайте деня си с положителна настройка.

2. Не проверявайте е-мейла си рано сутрин.

За много от нас първото, което правим сутрин е да седнем пред компютъра, за да проверим електронната си поща или новините. Това често представлява сериозен стрес.

Тим интервюирал няколко много продуктивни хора и никой не казал, "Прекарвайте повече време на електронна си поща."

Защо това не е добра идея? - Имаме един-два спокойни часа през деня, които по този начин отдаваме на някой друг, и времето, което би трябвало да прекараме в мотивиране и позитивна настройка, за да свършим задачите си успешно, прекарваме в стрес.

3. Добра организация на времето. 

Всички задават въпроса: "Защо е толкова невъзможно да свърша всичко?" Отговорът е невероятно прост: Правиш твърде много неща.

Искате ли да бъде по-продуктивни? Правете това, което ви е нужно да направите, а не всичко, опитвайки се да бъдете по-бързи в изпълнението на задачите.

Помислете какво искате да постигнете. Вижте кои задачи ще ви доведат до него и изпълнете само тях, слагайки приоритети. След това направете план за изпълнението им.

4. Фокусирането представлява просто намаляване на дразнителите.

Много проучвания показват, че околната среда влияе най-много върху това дали ще бъдете фокусирани. Ако бъдете постоянно прекъсвани от нещо, нормално е да се разсейвате. Това най-лесно се контролира в работата от вкъщи, защото сами може да определяте обстановката. Добра идея е да прекарате малко време от началото на работния си ден в работа от вкъщи, това би увеличило ефективността Ви. Напоследък и много фирми имат политика в един ден от седмицата да се работи от вкъщи, защото това намалява работния стрес.

5. Установете собствена система.

Продуктивните хора изграждат рутина, която им помага да се справят по-лесно и бързо. Определете система от действия, която пасва на Вас. Например много хора са по-ефективни през нощта, други през деня. При изграждането на Вашата система вземете предвид кои Ваши дейности са довели до най-много успехи и кое усещате да увеличава производителността Ви. 

6. Определете целите си от предишната нощ

Създайте си ритуал - когато свършите с работата за деня, изчистете бюрото си и направете кратък списък с това, което трябва да направите утре. Определете няколко (2-3) от тези неща, които считате за най-важни, и изгответе ясен план как да ги осъществите. Записването на ангажиментите от предишния ден намалява тревожността и по-добре се наслаждавате на вечерта си. 

Да помагате на другите отнема време, но изследванията показват, че това ни кара да чувстваме, че ние самите имаме повече време, а това ни прави по-щастливи. Сега, след като ще бъдете по-продуктивни, ще имате и повече свободно време. Така че, защо да не го използвате, за да направите другите и себе си по-щастливи?

Касида за плача

Аз залостих балкона си,
че не исках да чувам плача.
Но зад всички стени, да, зад всички стени,
само плач във слуха се забива.

Рядко ангел запява,
рядко куче пролайва тук-там
и се блъска в дланта ми
на хиляди цигулки простора.

А плачът,
а плачът, сякаш куче по всички следи,
а плачът, сякаш ангел всемирен,
а плачът, сякаш цигулка безмерна струи
и вятърът също душат го сълзи.
Само плач до ушите достига.

Федерико Гарсия Лорка
Превод от испански: Живка Балтаджиева

Днес, 5 юни, се навършват 114 години от рождението на Федерико Гарсия Лорка. Освен поет и драматург, е известен и като художник и музикант. Името му се свързва с най-значителното движение на испанската култура през XX век - "генерация на 27-ма", в което се включват и Салвадор Дали, Борхес, Пабло Неруда, Луис Бунюел.

Произведенията на Лорка дълги години са забранени, заради режима на генерал Франко и едва след смъртта на диктатора през 1975 г. животът на писателя може да се обсъжда публично в Испания.

"Който не почука на сърцето, напразно ще чука на вратата." Федерико Гарсия Лорка

* Касида - поетичен жанр с арабско-персийски произход, обозначаващ тържествено хвалебствено стихотворение (бел. ред.)

Дългият път към дома

„Дългият път към дома” (2013) е филм на българската актриса, режисьор и сценарист Боряна Пунчева. Това е един сериозен успех за новото българско документално кино от гледна точка на проблемите, заложени в него, умелите монтажна режисура и операторска работа.

Боряна Пунчева

Във филма има архивни материали, които обогатяват и допълват фактологично историята (разказна чрез него), но най-вече това е един проблемен филм, поради социалния си характер.

Разказана е историята на едно ромско момче – Илия, което е изоставено в дом, от който по-късно е осиновено във Франция. Илия бавно и мъчително започва да изгражда френския си живот, но така и не успява да забрави миналото си. Травмите от детството се оказват по-труднопреодолими, отколкото може да се предполага. Липсата на яснота за произхода му не му позволява ясно да види пътя пред и към себе си. Затова, при навършване на пълнолетие, решава да издири биологичната си майка и да се срещне с нея и седемте си братя и сестри. Покрай основната сюжетна линия, развиваща се около Илия, се вмъкват и други с още няколко деца (ромчета), които също биват осиновени в чужбина.

Това е дълбоко емоционален филм, който разглежда един много сериозен проблем в България – изоставените деца. Показвайки кадри от миналото им, техни спомени и настояще, ясно си проличават травмите, които липсата на дом и семейство нанасят на чувствителната детска психика. На тези деца е даден един по-добър шанс в живота, но заедно с това и терзанието от въпроса „Защо са ме изоставили?”. „Дългият път към дома” е един демократичен филм в своята антидискриминационност. Децата са от малцинствена група, за България, но това не интересува техните чуждестранни осиновители, защото те са убедени, че всички хора са равни и децата са си деца навсякъде – невинни и нуждаещи се от любов. Давайки им нов живот, осиновителите ги адаптират към тяхната среда и така може да видим как Илия прилича повече на французин (елегантен и възпитан), отколкото на български ром. Това е и посланието на филма, освен осъждането на изоставянето на деца. Загатнато е колко важна е средата, в която растат нашите деца и как всички проблеми, които са свързани с малцинствата, могат да бъдат преодолени, полагайки усилия за тяхното образоване и даване на друга перспектива за един по-добър начин на живот. Това е хуманитарната нишка, която ни напомня, че всички сме равни и можем да живеем в разбирателство. Така личната драма на момчето и майка му (както и на другите деца),  е изведена от авторите на общочовешко ниво.

Заглавието на филма - „Дългият път към дома” може да се тълкува като знак за индивидуално пътуване към корените и преоткриване на загубената част от себе си, тази обвързана с дома. Но освен това, заглавието напомня и един друг филм със същото заглавие, лентата на режисьора Ричард Пиарс, в главните роли - Упи Голдбърг и Сиси Спейсек. Там е показана борбата на чернокожите за равенство и бойкота на автобусите, организиран от Мартин Лутър Кинг. Социалният проблем на мацинствените групи е донякъде сходен, въпреки че българският филм не е филм за борбата, а за преосмислянето. Дали е по-добре да задържиш детето си, или да го изоставиш с надеждата, че някой ще му даде повече от теб? Дали с по-добрия шанс не го лишаваш от нещо друго? Думите, които иска да изрече на биологичната си майка едно от децата дават отговор: „Деца не се изоставят!”.

Филмът разчувства с истинността си. На екрана има истински сълзи на истински хора, които преживяват своя катарзис пред камерата. Близките кадри, уловени от оператора, Цветан Недков, потапят зрителя в света на хората, на които липсват думи, но очите им говорят вместо тях. Сълзите на майките, на децата, на хората, опитващи се да им помогнат, на зрителите в кинозалата, доказват, че в "Дългият път към дома" е поставен проблем, който вълнува и е актуален и в българската, и в европейската действителност.