Има книги, които разбунват книжните среди още преди да се появят. Точно това се случи и с „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване", както и всъщност с повечето книги на Мураками. Ако не сте чели нищо досега от него, не ви препоръчвам да започвате точно с този роман – за мен не е от най-добрите му и не би ви запалил толкова по японския автор, колкото, например, с "Норвежка гора" (за която може да научите повече тук).
Книгата за Цукуру определено има много достойнства, въпреки горното ми изказване. Всичко започва с разказа за едно приятелство, което по мистериозни причини се прекратява – бързо, без обяснение, рязко, като да си махнеш лепенка от още незаздравялата рана. Цукуру има четирима приятели, а в името на всеки от тях присъства определен цвят: Акамацу (Червен бор), Оуми (Синьо море), Ширане (Бял корен) и Куроно (Черно поле) - „(…) не виждаше край себе си нито един интересен от своя гледна точка човек. В сравнение с колоритните му и толкова въодушевяващи го негови четирима приятели от гимназията всички тук бяха някак безцветни, безинтересни, безлични. Така и не успяваше да срещне човек, когото да му се прииска да опознае по-надълбоко и с когото да изпита желание да поговори надълго и нашироко.“
Фамилното име на Тадзаки обаче е лишено от цвят и това по някакъв начин оформя и личната му преценка за себе си – свит, тих, незабележим, незначителен, минаващ през света като прашинка, от чийто живот нищо не зависи и съвсем спокойно би могъл да не съществува. Оттук и съвсем разбираемо мисълта за самоубийство, депресията, самотата, отчаянието на човека, който търси смисъл и близост.
И тогава Цукуру среща Сара...за да си припомни какъв би могъл да бъде, ако поиска. Именно на нея дължим развръзката – Сара го убеждава да излекува недоизказаното от миналото, за да успее да го загърби и да продължи напред. Разказана с няколко думи историята не е завладяваща, но докато се усетите, ще сте потънали в пътуването до Финландия, меланхоличните вътрешни монолози на Цукуру, припламналата искра на надеждата и неочакваната развръзка.
Книгата за Цукуру определено има много достойнства, въпреки горното ми изказване. Всичко започва с разказа за едно приятелство, което по мистериозни причини се прекратява – бързо, без обяснение, рязко, като да си махнеш лепенка от още незаздравялата рана. Цукуру има четирима приятели, а в името на всеки от тях присъства определен цвят: Акамацу (Червен бор), Оуми (Синьо море), Ширане (Бял корен) и Куроно (Черно поле) - „(…) не виждаше край себе си нито един интересен от своя гледна точка човек. В сравнение с колоритните му и толкова въодушевяващи го негови четирима приятели от гимназията всички тук бяха някак безцветни, безинтересни, безлични. Така и не успяваше да срещне човек, когото да му се прииска да опознае по-надълбоко и с когото да изпита желание да поговори надълго и нашироко.“
Фамилното име на Тадзаки обаче е лишено от цвят и това по някакъв начин оформя и личната му преценка за себе си – свит, тих, незабележим, незначителен, минаващ през света като прашинка, от чийто живот нищо не зависи и съвсем спокойно би могъл да не съществува. Оттук и съвсем разбираемо мисълта за самоубийство, депресията, самотата, отчаянието на човека, който търси смисъл и близост.
И тогава Цукуру среща Сара...за да си припомни какъв би могъл да бъде, ако поиска. Именно на нея дължим развръзката – Сара го убеждава да излекува недоизказаното от миналото, за да успее да го загърби и да продължи напред. Разказана с няколко думи историята не е завладяваща, но докато се усетите, ще сте потънали в пътуването до Финландия, меланхоличните вътрешни монолози на Цукуру, припламналата искра на надеждата и неочакваната развръзка.
"Но да размишляваш истински, е май като да сътворяваш абсолютна пустота."
Няма коментари:
Публикуване на коментар