Балада за мрачното кафене

Земята тежко се въртеше.
Валяха слепи дъждове.
Незнаен облак се косеше
по стихналите ветрове.
Не беше зима, нито есен,
а дявол знае кой сезон -
дошъл безсрочен, безадресен,
и той отчаян ветрогон.
Сновяха мокри минувачи,
ревяха спънати коли...
Въпрос от левите мигачи:
"И в дясно ли така вали?"
И нямаше да има слънце,
ни нищо мило на света.
А щастие и рози? Грънци.
Измислица и суета.

Тогава, точно в пет без десет,
едно чевръсто цигане
домъкна вечерната преса
в разкиснатото кафене,
намигна с дяволска зеница,
разнесе дъх на влажен звяр,
а сервитьорката-чистница
го погна с крясък и шамар.

И то се втурна към вратите,
разсипа вестници и смях.
За миг му мернахме петите
през ситния дъждовен прах.

На мене впрочем ми се стори
(през мировата ми тъга),
че то се спря и се престори
на малка шарена дъга.
Във всеки случай - духна вятър
и под дъгата се провря.
И стана ясно, че е лято,
и облакът си отлетя.
И слънцето дъжда метеше
с разперените си метли...

А кафенето се косеше:
"Тъй светло е, та чак боли!"

Миряна Башева