Пол Остър е един от малкото признати приживе класици, важна фигура за постмодерния роман и екзистенциалните проблеми на века. Романите му са схизма между реалността и илюзията, лудостта и нормалността, съграждането и разрушаването. Онова, което не може да се назове, което е трудно за категоризиране, ужасява човека и го подтиква към изолация, депресия, самовглъбяване, нарушава нормалното му темпо на живот и започва да го разяжда отвътре - тихият ужас е характерен за героите на Пол Остър, всеки е отчужден не само от другите, но и от себе си.
"Музика на случайността" (1990 г.) е един от ранните романи на Остър. Джим Наш получава неочаквано наследство от баща си, който винаги е отсъствал от живота му. Това събитие преобръща ежедневието му на средностатистически американски гражданин, който работи в пожарната и има проблеми в личния си живот. Покерът и новият му авантюристичен начин на живот го срещат с амбициозния, но крайно объркан и непостоянен Поци. Играта им с двама ексцентрични милионери води до безпомощност, параноя, още по-силно отчуждение от света и неочаквани обрати, типични за ритъма на трилъра.
В една необичайна ситуация, която изпитва волята и силата на ума, всеки открива в себе си качества и сили, които не е предполагал, че има. Финалът, който не искам да издавам, разбира се, е очакван завършек на психическите и физически изпитания на героите. Една от любимите фрази на Остър е "Моментите на криза увеличават двойно у човека желанието за живот".
Из интервю на Пол Остър:
- Защо темата за самотата присъства толкова силно във вашето творчество?
- Не знам. Знам само, че ние винаги сме сами, дори и когато сме заобиколени от други хора. Това е факт. Парадоксът обаче е, че никой никога не е сам и че във всяка минута всеки е сам. В английския език съществуват две думи за самота - loneliness, която съдържа смисъла за изоставеност и solitude. Аз изследвам и двете състояния.
- Когато пишете, мислите ли за това, което ще бъде след смъртта ви?
- Човек трябва да живее само във времето си. Ние не живеем в бъдещето и аз никога не се опитвам да си го представя. Да мислиш за това не води до нищо, освен до огромна тъга.
- В един минал период от живота си сте писали сценарии за нямото кино. Какво ви вълнува в немите филми?
- За съжаление всички ръкописи са изгубени. Бях на 20 години, когато пишех сценарии за актьори от нямото кино. Това е трудно упражнение, което изисква голяма концентрация, защото трябва да можеш да опишеш някои от движенията на актьорите. Обичам много нямото кино, то е език на очите. Тези филми приличат на сънища. Нямото кино, според мен, е начин да разкажеш това, което е абсолютно откъснато от реалността и което не иска да я имитира. Устните се движат, но от тях не излиза нито една дума. Това е като визуална халюцинация, като илюзия. Моят роман е и разсъждение върху изкуството, в частност върху киното, което не е реалността, но илюзия за реалността, както погрешно смятат днес някои. Киното не е истината.
"Музика на случайността" (1990 г.) е един от ранните романи на Остър. Джим Наш получава неочаквано наследство от баща си, който винаги е отсъствал от живота му. Това събитие преобръща ежедневието му на средностатистически американски гражданин, който работи в пожарната и има проблеми в личния си живот. Покерът и новият му авантюристичен начин на живот го срещат с амбициозния, но крайно объркан и непостоянен Поци. Играта им с двама ексцентрични милионери води до безпомощност, параноя, още по-силно отчуждение от света и неочаквани обрати, типични за ритъма на трилъра.
В една необичайна ситуация, която изпитва волята и силата на ума, всеки открива в себе си качества и сили, които не е предполагал, че има. Финалът, който не искам да издавам, разбира се, е очакван завършек на психическите и физически изпитания на героите. Една от любимите фрази на Остър е "Моментите на криза увеличават двойно у човека желанието за живот".
Из интервю на Пол Остър:
- Защо темата за самотата присъства толкова силно във вашето творчество?
- Не знам. Знам само, че ние винаги сме сами, дори и когато сме заобиколени от други хора. Това е факт. Парадоксът обаче е, че никой никога не е сам и че във всяка минута всеки е сам. В английския език съществуват две думи за самота - loneliness, която съдържа смисъла за изоставеност и solitude. Аз изследвам и двете състояния.
- Когато пишете, мислите ли за това, което ще бъде след смъртта ви?
- Човек трябва да живее само във времето си. Ние не живеем в бъдещето и аз никога не се опитвам да си го представя. Да мислиш за това не води до нищо, освен до огромна тъга.
- В един минал период от живота си сте писали сценарии за нямото кино. Какво ви вълнува в немите филми?
- За съжаление всички ръкописи са изгубени. Бях на 20 години, когато пишех сценарии за актьори от нямото кино. Това е трудно упражнение, което изисква голяма концентрация, защото трябва да можеш да опишеш някои от движенията на актьорите. Обичам много нямото кино, то е език на очите. Тези филми приличат на сънища. Нямото кино, според мен, е начин да разкажеш това, което е абсолютно откъснато от реалността и което не иска да я имитира. Устните се движат, но от тях не излиза нито една дума. Това е като визуална халюцинация, като илюзия. Моят роман е и разсъждение върху изкуството, в частност върху киното, което не е реалността, но илюзия за реалността, както погрешно смятат днес някои. Киното не е истината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар