Монолог на опитомената пчела

Омръзна ми жуженето нахалост.
Омръзна ми килията от восък.
Към мене никой не изпитва жалост,
дори Христос
не ме настъпва с босия...
Не роптая - просто ми се жили.
Безсмислено от цвят на цвят се лутам -
излитам първи, връщам се -
ухилен,
пак търтея яде меда за утре.
Пак бърше лигите от медовина,
пак сърба, лочи и пръхти, и мляска...
Един от нас ще трябва да загине -
в света на кошера е вече тясно.
Крилата ми все лепнат от въпроси
и бие в жилите ми огнен сок...
Слънчасала към слънцето се нося,
а пламналия мак е тъй висок!

Румен Леонидов